Дошъл ли е краят на човешката еволюция? Наглед абсурден въпрос доколкото сме приели, че човечеството постоянно се развива и усъвършенства и това ражда прогреса, но всъщност дали вече не достигаме някаква своеобразна „точка на насищане“ и дали възходящата тенденция на развитие ще продължи и в идните векове?
Да разгледаме еволюцията от гледна точка на теорията на Дарвин за оцеляване на най-приспособимите. Очевидно някъде в хода на развитието на Земята ни, човекът се е оказал в доминираща позиция поради определено стечение на фактори, към които е успял да се нагоди. Такъв например е фактът, че на планетата ни изобщо има суша и адекватни запаси от кислород или че средната температура не е примерно минус 50 или плюс 100 градуса по Целзий, което човешкият вид би приел с доста резерви или по-точно не би приел никак. Вярно, че на фона на цялото развитие на живота на Земята (няколко милиарда години), историята на човечеството не заема дори един жалък процент от времетраенето, но във всеки случай, поне съдейки по сегашния ни начин на живот, е малко вероятно този процент да се вдигне значително в бъдеще. Най-малкото – дори ако се абстрахираме от възможността за удар от метеорит или от глобална ядрена катастрофа, ние ежедневно унищожаваме планетата си толкова целенасочено, методично и ефективно, че дори близките сто години вече изглеждат като едно оптимистично пожелание за оцеляването ѝ. Логичният въпрос – а къде ще сме ние, ако планетата изчезне, просто не си го задаваме – е, или поне не си го задават правилните хора, вероятно водени от принципа „След нас и потоп…“, което нищо чудно и буквално да се случи.
В крайна сметка през столетията еволюцията на човешкият вид се развива в зависимост от различни промени на средата, а изграждането и развиването на поведенчески, социални и технически умения са начинът на човека да оцелее и оптимално да се приспособи. Проблемът, с който хората драматично се сблъскват в последния век, са прекалено резките промени върху околната среда, а същевременно и върху социалната ни екосистема, инициирани от самите субекти – т.е. от хората. Казано с прости думи – вече не средата определя как се развива човекът, а човекът определя как се развива средата и тази своеобразна смяна на базата и надстройката може съвсем скоро да се окаже началото на края на човечеството.
Наивно смятаме, че хилядите години еволюция и изграждането на умения да убиваме животни, орем земята и строим къщи са ни довели до някакъв по-висш етап от чисто биологичното съществуване и вече сме се превърнали в по-елитни създания от останалите живи твари на планетата. Всъщност всичко това са просто умения за съществуване – това че повече ни бива да оцеляваме (предимно за сметка на другите живи същества) не ни прави богове. Ако растенията, животните и всички организми на планетата ни загинат, ние несъмнено ще ги последваме, защото колкото и да сме развили науката и овладели технологиите, не можем да не си дадем сметка, че връзките в нашата екосистема са много по-сложни и взаимозависими от това, което съвременните представи за света ни казват. Никой не е в състояние да изследва всички тези сложни зависимости дори в рамките на няколко години, а да предвидим как ще се отрази дейността ни след век е практически невъзможна задача. Няма как да сме сигурни например, че трепването на крило на пеперуда през мезозоя не е унищожило цяла цивилизация в наши дни. Няма и как да знаем дали в момента в някоя секретна подземна лаборатория на планетата не се правят експерименти с вирус, който изпуснат от буркана може за броени дни да унищожи всички хора на Земята. Или пък поредният диктатор някъде по света няма да се сдобие с ядрено куфарче, което да ни изпепели за минути, отключвайки своеобразна верижна реакция на целия ядрен арсенал на човечеството…
Днешните хора отдавна нямат проблем с оцеляването си за сметка на останалия свят – те имат проблем да живеят със самите себе си. Ресурсите на планетата ни са били достатъчни хиляди години и може спокойно да продължи да е така, ако човечеството вземе, че се загрижи за тях. Печалното е, че на повечето хора изобщо не им пука – те живеят тук и сега, заградили са си ревниво някакво парченце от времето и пространството и не ги интересува какво се случва другаде или какво ще се случи след тях, защото просто няма да ги има… Тяхното съзнание е фокусирано върху настоящето и в основната част от времето – върху нещата, които се случват наоколо и с това светът им се изчерпва. В някакъв смисъл те не са надскочили по никакъв начин чисто животинската жажда за оцеляване, надмощие и усещане за ситост и доволство. Ценностната система на много от съвременниците ни не се отличава съществено (за жалост) от тази на едно прасе, за което е достатъчно да е сито и добре заровено в калта и независимо, че носят костюми и вратовръзки [1] и карат последен модел ферари, тези хора са точно толкова мъртви духовно, колкото дрехите или колите си.
Уменията да изтръгнеш максимална материална полза от настоящето са кулминацията на човешката еволюция от Дарвинов тип, маймуната има някакъв предел на развитието си и той отдавна е достигнат. На дневен ред вече е друг, качествен тип еволюция, от която критично зависи дали човекът ще тръгне по пътя на божественото и ще пребъде или ще го сполети съдбата на динозаврите и ще си остане окован и забравен в рамките на времето и пространството.
Съдейки по научните открития, светът постоянно се развива, но технологиите всъщност не ни помагат особено. Те автоматизират и програмират живота и го правят по-удобен, но в някаква степен и спират развитието ни. Желанието всичко около нас да е оптимизирано, подредено, категоризирано и в график всъщност ни моделира много повече като биологични автомати, отколкото като мислещи същества и липсата на предизвикателства на практика спира прогресивната еволюция и се оставяме на течението. Да, все още има хора, които правят открития и тласкат напред прогреса, но тези хора ще стават все по-малко за сметка на огромната армия от консуматори, която съвременната цивилизационна машина изгражда. Хората почват все повече да потребяват и все по-малко да създават ценности. И, докато в чисто материален план навлизането на компютри и роботи, създаващи потребителски стоки и услуги, привидно запълва вакуума и решава проблема, то в сферата на духовността в момента се заражда огромна пропаст. Пропаст, за която не си даваме сметка, но това е всъщност вододелът, който ще ни послужи за оценка на смисъла на съществуването на човешкия вид.
Има ли право на живот този, който само разходва ресурс, без да създава нищо? Имаме ли разумната увереност, че ще продължаваме да сме „венецът на сътворението“ и дали вече консуматорската ни природа не се е капсулирала във водещ лайтмотив на битието? В миналото хората са развивали умения за да оцелеят, днес ги развиват основно за да трупат и потребяват ресурси. И да желаят все повече и повече… За последния половин век или по точно – за около 46 години [2], човечеството на практика се е удвоило, а консумацията на суровини и материали се е утроила и, макар темповете на раждаемост устойчиво да намаляват, настоящият ни, изцяло консуматорски подход към света и природата около нас, никак не вдъхва оптимизъм за бъдещото оцеляване на планетата, дори в относително краткосрочен план.
В различни точки на света отдавна са се оформили своеобразни оазиси на концентрация на материални блага (Западна Европа, САЩ и др.) и в момента огромна част от средностатистическите човешки маси отчаяно се стремят да се включат в консуматорския поток – респективно най-съществената част от мигрантските вълни по света са всъщност от икономически, а не от политически бежанци и тези процеси все повече ще се задълбочават.
Какво е необходимо на човек за да се отърси от чисто потребителските си навици и да се вгледа в бъдещето? Изключвам хората, живеещи в крайна бедност, и се обръщам към останалите – към тези, за които материалната страна на живота отдавна не е свързана с оцеляването, но те някак са позабравили това и продължават да се държат като в зората на цивилизацията. Не е ли крайно време да си дадем сметка, че отдавна сме излезли от фазата на маймуните и набавянето на храна, подслон и удобства не бива да обсебва цялото ни същество?
Нека само сравним колко пъти сме влизали в супермаркета или мола този месец и кога за последно сме ходили на театър. Знаем ли колко музеи има в родния ни град? Писали ли сме някога стихове или проза? А откога не сме посещавали караоке клуб или пиано бар? За опера, балет или концерт пък изобщо не искам да говоря, защото за три четвърти от съвременниците ни това са напълно непознати води.
Всъщност културата и изкуството са това, което ни позволява да се откъснем от ежедневното и да се взрем в душите си, а ние постоянно го забравяме. Според сър Кен Робинсън – един от водещите образователни експерти в света, навсякъде образователните системи имат своеобразна йерархия, в която на върха са математиката и езиците, а най-малко се набляга на изкуствата [3]. И според него това е голяма грешка. Йерархия, която е била адекватна на аграрното и перфектна за индустриалното общество, в някакъв момент може да се окаже изцяло погрешна в една икономика, базирана на знанията. Всъщност именно заниманията с изкуство най-много ни помагат да излезем извън шаблона, да надскочим моментните си биологични и потребителски нужди и да добием усещането за вечност и бъдещност. Културата ни учи да мечтаем – Ренесансът в Европа на практика сложи и началото на бума в науката и технологиите, но мечтата започва именно с изкуствата… Креативността в общественото развитие, занаятите, техниката и научните открития се раждат от изначалната жажда да твориш, а това е нужда, която е скрита дълбоко във всеки от нас и някой трябва да и помогне да се разкрие.
Звучи еретично, но лично аз смятам, че нямаше да сме чували за Галилей, Нютон и Едисон, ако преди това ги нямаше Леонардо, Микеланджело и Рафаело, човечеството вероятно още нямаше да е стъпило на Луната без романите на Жул Верн, а Стив Джобс нямаше да е измислил айфона, ако ги нямаше Бийтълс.
Заниманията с изкуство и култура ни помагат да надскочим ежедневните си консуматорски нужди и да погледнем на света с нови очи, да развием нови умения и нужди, да оставим въображението си да полети… В някаква степен човечеството е на прага на нов вид еволюция – духовната и ако сега я пропуснем, може и никога повече да нямаме шанс да се доближим до Бог. На всеки от нас му трябва частица духовност за да оцелее като човешко същество и да остави следа след себе си.
Трябва да насърчаваме всячески образованието в областта на изкуството и културата иначе няма да бъдем нищо повече от едни интелигентни животни или био роботи, следващи програмите си. Важно е да задържим и развием креативността у подрастващите, нужно е да оставим мечтите им да се реят на воля… И най-вече – трябва да ги насърчим да запазят това, което ние с времето сме позагубили – фантазията, въображението и възможността винаги да могат да се пренесат в един различен свят. Свят, в който реалността е фон, а хората могат да надзъртат в душите си…
Най-красивите ни мисли обикновено са скрити, а красотата е нужна за да спасим света и само едно духовно пречистване ще помогне на човечеството да пребъде. Изкуството е вечно, хората са тленни. Да помогнем на себе си и да станем част от вечността, нека мечтите ни водят и вдъхновяват тези след нас, защото тогава и само тогава идните поколения ще могат с чисто сърце да кажат за нас, че наистина сме живели… Ще могат да усетят и разберат нашия истински свят, ще се почувстват част от най-съкровените тайни на битието и ще открият нов смисъл в живота си… И ще си спомнят за нас с усмивка.
https://epale.ec.europa.eu/bg/blog/vtorata-evolyuciya
Източници:
[1] https://www.freepik.com/free-vector/infographic-template-design_1050784.htm
[2] http://www.worldometers.info/world-population/world-population-by-year/
[3] https://www.youtube.com/watch?v=iG9CE55wbtY&t=555s
