По заръка на времето есента грижливо сгъна изпрания от дъжда пъстър килим със съдействието на морския вятър. Застели земята с прозрачния шал на мъглата. Разпиля тук-там последните златни листа за сбогуване. Вятърът утихна и в тишината отекна свирката на локомотив.

Шумът от преминаващите влакове замря по нареждане на ръководителя на движението, за да транспортират жена му с родилни болки по жп линията – единствената възможност по онова време заради ремонта на пътя по суша и липсата на морска гара или поне разпределително летище наблизо.

Кая пропътува последните сантиметри до десетсантиметровото разкритие в компанията на ръководителя на движението, машиниста и войник, който вероятно се бе озовал по случайност в нейния локомотив. Пое първия си дъх и проплака в родилната зала. Ден след раждането скалпел разряза плътта ѝ заради абсцес на млечните жлези – състояние, което никой лекар така и не успя да обясни.

Няколко дни по-късно отпътува с кола и се озова с майка си при баба си на село, след като дядо ѝ така разпореди. Баща ѝ се прибра в дома си в близост до разпределителната железопътна гара заради служебните си ръководни ангажименти.

Малко по-късно той срещна втората си съпруга. От този брак се роди дъщеря, която и до днес не знае, че има сестра. Може би случайно някой ден ще разбере. Така в този свят се родиха две сестри с един баща и две майки. Едната посвети втората част от живота си на интегралната психология, а другата пое в посоката на денталната медицина – стоматология.

Оттук нататък следва онова удивително следствие на Бернули, че случайността невинаги изключва необходимостта, чак до второстепенните причини.

Времето се сгъна в противовес на закона за разгъване на времето и застина в нулевата ѝ точка. В точката на многоточието жената със светлина в косата червена шапчица плетеше. Докато в друго времево пространство вятърът завихряше вълните в океана, а дъждът танцуваше по палубата като безумна фея.

Така се роди Кая – в кръстовището на влакови линии, в междината между два рода. В миг, в който времето спря, за да я приеме. Светлината проникна през затворените ѝ клепачи като зов, който не пита дали си готов.