Имало едно време… едно момиче.
Сърцето ѝ било пълно с въпроси —
не като ураган, а като шепот.
Като дълбокото на морето,
в което се отразяват звездите.

Тя не носела червена шапчица,
а огърлица от мълчание.
И не тръгнала към гората,
а към морето.
Море, за което казвали,
че в дъното му спи перла —
скъпоценна, но забравена.

Момичето не знаело защо я търси,
но сърцето ѝ знаело.
И вятърът също знаел.
Затова духнал с глас като песен:
„Тръгни.“

По пътя тя срещнала Старицата с мидена пелерина,
която и подсказала.
– Ще я нериш… 
Не в шума на вълните, а в тишината на дълбините
Не в ума, а в сърцето.

– Ами ако се изгубя? – попитало момичето.
– Ще се намериш в по-дълбокото.

Така тръгнала по вълните —
не по тях, а вътре в тях.
Гмурнала се.

Мракът я обгърнал като утроба.
Но тя не била сама.
С нея били сенките на миналото ѝ.
Гласове, които преди я плашели.
Сега — ѝ шепнели истини.

И там, в най-дълбокото,
сред водорасли от спомени
и пясък от несбъднато,
момичето открило перлата.

Тя не била блестяща.
Била нежна.
Трептяла с дъха на душата ѝ.

И когато я докоснала —
не намерила съкровище.
Открила себе си.

@

Отвъд времето, в другия край на необятния свят, Принцът и Ая разлистваха пласовете на извечната мъдрост.  Бяха на пътя си — път, който носеше в себе си древните истини.

Принцът замислен поглежда Ая:

👑— Какво е това, което намираме, когато се изгубим?

Ая усмихвайки се леко, сякаш усеща въпроса още преди да бъде изречен:

🕊️— Може би това е ключът за вратата към себе си. Момичето от приказката не намери просто перла — тя откри себе си.

Принцът се заглежда в хоризонта, сякаш търси нещо, което не може да открие.

👑— Но какво значи това за нас? За мен… когато търсех важното, все някак усещах, че съм търсил нещо, което не се намира в светлите пътеки.

🕊️— Прице мой, съкровището не е там… в  светлината. То е в тъмнината, в тишината, там, където не можем да го изречем. Искаш да намериш своята перла? Спри да търсиш и чувай тишината.

👑— Хм. А търся истината в Светлото, а ти… в Тъмното. Виждам това, което ти не виждаш… — Ти  това, за което аз нямам очи. Никой от нас не вижда всичко, нали?

🕊️— Ах, Принце! Ела…. да танцуваме. Раз дава три… Раздва трии… Чуваш ли как сърцето ти в рътъма на валса древни истини ти шепти.

👑— Ах, Чувам, Ая! Но защо древните  истини ми нашепват, само когато си в обятията ми ти?

🕊️— Защото, Принце на Мрака… само в прегръдката ти със светлината… ражда се Виделинàта