Когато се почувстваш уморен и смазан от външните събития и обстоятелства, ще поискаш да се уединиш във вътрешния си храм. Ако нямаш храм в душата си, може да се гневиш със стиснати юмруци и да се бориш с обстоятелствата вярвайки, че всичко е против теб.
И гневът наистина може да ти помогне, но само ако умееш да го използваш като гориво и източник на душевна и физическа сила.
Ако нямаш храм в душата си, който да те пречиства, отровен от гняв, ти само ще сееш омраза и разруха. Както за теб, така и за другите. За да бъде гневът твой верен приятел е важно да си позволиш да изживееш всичко страшно вътре в душата ти, приемайки омаломощаващата му сила. Това е пребиваване в чистилището вътре в собствената ти душа. Там ще се сблъскаш с всички твои демони и слабости. Ако видиш разрухата вътре в теб, просто я остави да разруши ненужното в теб и живота ти. Но от тази разруха ще се появи милостта. А тя е тази, която ще те самосъхрани от пламтящите езици на гнева.
И в този процес на общуване с всичко нежелано, неусетно за теб ти ще съградиш своя храм. Живеейки в ада си, в теб ще се роди и цъфне милостта. Ако не срещнеш собствения си ад, ти, който си привидно невинен и чист, ще бъдеш проблем първо и най-вече за себе си. Ако избягаш от чистилището в теб, няма да покълне и милостта.Тогава ти можеш да бъдеш погълнат от собствения си ад. За да станеш мил със себе си е нужна смелост, за да се гърчиш в ада си и да не се предадеш на самосъжалението, което ще се опита да те изкуши да избягаш от изпитанията на този ад.
И ако твърде много се страхуваш от всичко, което живее в него, ти ще бъдеш безжалостен към другите, но неестествено добър към себе си. Защото изкуствената доброта към самия теб е цената на отреченото самопознание. Сделката да не се докосваш и изгориш във вътрешния ти ад, ще се прехвърли върху хората.
И ти ще искаш да ги изпелиш с отречения си ад. Милостта в теб ще проговори тогава, когато преживееш своето безсилие в битката с демоните ти. Твоята безпомощност ще полети на крилете на молитвата-признание, че си малък и слаб. В тези тихи молитвени мигове ще се съгради вътрешният ти храм.
И след това отново ще има моменти в които ще се страхуваш, но вече в прегръдката на милостта. Който не пропътува през собствения си ад и не го прегърне с отворените обятия на приемането, не може и да се пречисти във водите на милостта. А ако си погален от милостта знаеш, че вътре в теб е твоята утеха и спасение.
И когато те застигнат житейските бури, те ще съблекат от плътта ти надменността на арогантната ти фалшива сила. Само така ще коленичиш в храма на душата си, облян от милостта – бисерът на безсилието.
И не може да си истински мил с другите, ако не си мил със себе си. И когато си мил със себе си, това е знак, че ти вече си бил посветен в тайните на ада и рая вътре в теб. И си отвъд тях, в целостта си.
Когато си непресторено мил с другите, ти не си наивен и глупав, а възкръснал от ада в душата ти и благословен от вътрешния ти храм.
