Казвам се Красимира Златева. Родена съм 1966 г. в прекрасния морски град Бургас. Към момента живея в София. Условно разделям живота си на два етапа – преди и след като последвах сърцето си. Преди – живот в егото, в удобната люлка на конформизма. Силна и успешна, според тогавашните ми критерии. Докато излязох от зоната си на комфорт, предприемайки „пътешествие„, за което не си давах сметка, че е Пътуването ми към себе си.
Както всяко друго пътешествие и това си има цена. Разликата е, че за това в началото не знаем каква ще е. Плащам и до днес – със смирение и вътрешно опрощение, с обич и благодарност.
Дейността ми днес е в полето на интегралното развитие. Завърших обучение за Интегрално консултиране и коучинг, Интегрални системни констелации, Еволюционни практики и Енергийни техники (TAI) в школата „Институт за интегрално развитие (ИИР)“ в София.
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Майка съм на прекрасна дъщеря и баба на две момиченца. Раждането на дъщеря ми е един от незаменимите моменти.
Най-хубавият период в живота ми е след като последвах сърцето си. Срещата със себе си не е от най-лесните. По някакъв начин всичко много хубаво в живота ми е свързано и с нещо болезнено. Така е било… и продължава да е.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Най-хубавите и най-трудните неща в живота обикновено са свързани с най-близките ни хора. Първото е свързано с баща ми. Бях си повярвала, че няма как някой да ми липсва, след като никога не е присъствал в живота ми. Срещата с гнева и осъждането, потиснати и несъзнавани през по-голямата част от съзнателния ми живот, е от най-трудните. Второто е свързано със сестра ми. Аз поне зная за нея, тя – не. Невъзможността да я потърся, без да престъпя волята на баща ни и нейната майка е болезнена за приемане. Помогна ми разбирането, че има „наша работа, работа на другите и работа на Бог„. Третото е свързано с дъщеря ми, осъзнаването, че е наследила моите болки, моята съдба. За нея имаше какво да направя, беше в моите правомощия. Но нямаше как да спестя болката ѝ, защото истината дълго пазена в тайна, боли.
В какво вярваш?
Вярвам, че всеки е център на собствения си свят и е част от Цялото, че ни е дарена възможност да творим своята реалност съзнателно. Всички го правим, но несъзнателно. Вярвам в хода на човешката еволюция – всяко „зло“ е за „добро“, защото са неразривно свързани. Те са двете страни на една монета.
Вярваш ли в хората?
Вярвам в сърцевината на човешката същност, а тя е доброто. Научих се винаги да търся светлото и в тъмното, без значение дали е човек, събитие или ситуация.
А в себе си?
Разбира се 🙂 Ако човек не вярва в себе си, то означава, че се е отдалечил твърде много от духовната си същност.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Надявам се един ден да няма политици, а ново поколение лидери. Духовно извисените хора да ни водят по пътя към мира, любовта и единението, както и сега го правят.
Мечтая за повсеместна индивидуална вътрешна революция, която ще допринесе за сбъдването на надеждите ми.
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
Важното е как и за какво ползваме времето. Имам време за важните неща. За такива, които не са ми на фокус – за тях не ми достига.
Съжаляваш ли за нещо в миналото?
Не. Миналото ни е проектирано в настоящето. Да съжаляваме за нещо в миналото означава да се отречем, както от аспекти на настоящето, така и от части от самата ни същност. Първият Системен принцип гласи: „Приемане на реалността такава, каквато е била и каквато е“, което означава да я приемем без осъждане и без съжаление. Незачитането на Системните принципи е в основата на страданието по света. Стремя се да ги зачитам, за да не си го причинявам.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно ми е вътрешното опрощение към самата мен. Прощавайки на себе си, простили сме всичко на всички и сме поискали прошка от всички, защото хората около нас са нашите „огледала“, както и ние за другите. Просто е… но неприемливо за егото. Прошката е в основата на трудно достижимата безусловна любов, към която се стремим. Първо е нужно да се научим да обичаме себе си безусловно.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
И в трите едновременно 🙂 Миналото и бъдещето се срещат в настоящето. Вчера и утре е разтеглен миг на тук и сега.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Да – Вътрешното ми Интегрално пътуване… Представа си нямаме колко непознати, потиснати и забравени неща има във вътрешния ни свят, които чакат да бъдат видeни, признати и почетени.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши го с три думи…
Да, обичам Живота и съм благодарна за този дар. За мен той сега е: Вдъхновение. Решение. Действие. Някога беше „борба“…
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Изгревът… залезът, звездното небе в нощта, морето, цветята… дивната прелест на бурята, приРодата… но не мога да ги степенувам. Красотата е изначално вътре в нас. Изгубим ли я вътре в себе си… и отвън не я виждаме…
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Вярвам, че истинският дом е вътре в нас. Ако там ни е добре, където и да сме ще сътворим пространството, в което да ни е уютно – да ни е у дома.
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Вярата, че след нощта винаги изгрява слънце. И знанието, че злото винаги е за добро. Трудностите, проблемите… активират, както тъмната, така и светлата ни страна, и творческия потенциал в нас.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
По пътя към себе си нямаше да стигна до тук без подкрепа. Когато си във вярната посока, Вселената ти съдейства. Бог помага, чрез човешки ръце и сърца. Мъжът, с когото споделям живота си, е Божията ми подкрепа. Също брат ми и семейството му, с които споделях живота си в началото на пътя. С тях е първата крачка (стъпка назад) в Обратното ми пътуване.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Когато съм се опитала нещо да променя в себе си, не се получава. Просто наблюдавам онези страни от същността ми, които предпочитам да са различни. Стремя се да ги харесам и обикна. Нали са си мои 🙂 Впоследствие разбирам, че съм се променила без усилие на волята. Нищо не можем променим, ако преди това не го приемем и обикнем.
Намерила ли си призванието си?
Да, чувствам се на мястото си. Заедно с моя приятелка и колежка (Людмила Георгиева), основахме Интегрална обител Калема и развиваме дейност в полето на Интегралното развитие. Уеб платформата на проекта е https://integral-art.press/, където представяме дейността си и публикуваме информация, свързана с интегралното развитие и духовната трансформация. Идеята ни е да провокираме процеса на спомняне, себепознание и осъзнаване на изначалната ни същност, което е предпоставка за вътрешната революция – вертикалното израстване, проявено в положителната промяна в живота.
- Все ме питат защо „Интегрална обител“ и защо „Калема“?
Думата обител е със сакрално значение. Във физическия свят тя е за обозначение на пространство с духовна атмосфера. Такова пространство е и дълбочината на вътрешния ни свят, където е сърцевината на същността ни. Именно там се срещаме със себе си – опознаваме, приемаме и почитаме потиснатите части от същността, за да се разпознаем като цялостни. Това определя вътрешната ни обител като интегрална.
Калема е импулсът, който привнасяме с дейността си – клончето, което, ако човек прегърне и захрани със собствените си ресурси, може да израсне и роди плодове.
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Вярвам, че сърцевината на същността ни е вечна. Не е вечно егото, то е само етап в човешката еволюция. Смъртта е край на физическото въплъщение… и начало на нещо друго. Не се страхувам от смъртта… но вярвам, че има какво да дам засега тук, в това измерение.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Дишането… мечтаенето, покоя, тихата радост, красотата… и болката. Болката привнася импулс за живот, когато я прегърнем, а не се борим с нея. В борбата болката е разрушителна.
Какво е за теб самотата? Какво ти дава представа за вечност?
Чувствам се уютно в собствената си компания. Самотата ми е потребна и целебна.
Вечността е извън представата ни за време. Цялото, Творецът, Бог, Битие… – както го определя всеки в съзнанието си. Ние сме част от Цялото. С раждането на всеки един от нас, Вселената отново пресъздава себе си, за да пребъде. Вечни сме в изначалната си същност.
Какви чувства изпитваш най-често?
Вдъхновение, благодарност, радост, обич… понякога болка и тъга.
Ако можеше да прегърнеш някой, който не можеш – кой би бил това?
Искам да прегърна дъщеря ми… с която отношенията ни са в „пауза“. Тя е цената, която плащам. Искам да прегърна внуците си… Искам да прегърна баща ми и сестра ми Теодора. И майка ми – за която в този живот, физически, е вече невъзможно. Прегръщам ги всички в сърцето си, с обич и разбиране. Вярвам, че каквото рационалният ум и егото разделят, сърцето събира.
До тогава ще прегръщам с благодарност мъжа до мен, брат ми, снаха ми и техните деца и внуци 🙂
Имаш ли вътрешен мир?
Да, имам. Постигам го в центъра на вътрешно ми пространство – именувала съм го „видело„. То е същото като виделината във външната ни реалност, когато се срещат в прегръдка денят и нощта – сутрин, на зазоряване. И вътре в нас е така. Там, в този свещен център, ако срещнем тъмната си и светлата си страна, настъпва мир и „видело“ – виждаме неща, които в полярните светли и тъмни състояния са невидими. Тъмното и светлото в нас там „по видело“ стават едно.
Какво е щастието за теб? Опиши един съвършен ден…
Щастието за мен е в смирението, в тихата радост, в прегърнатата болка… в копнежа за сбъдване, в стремежа да преоткривам себе си.
Не съм съвършена… и дните ми не са.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
За детето… не съм сигурна. В много отношения те знаят повече от нас, възрастните, защото при тях е по-силна връзката с Бога. Бих поискала съвет от дете 🙂
Единственият съвет от мен към хората е да „чуват“ тялото, сърцето и интуицията си. Умът си да ползват за сбъдването на повелите на сърцето.
Какво може да те разплаче?
Душевната болка, моята и немоята… като съзнавам, че няма как да ме докосне нещо, ако не го нося вътре в себе си. Чуждата болка докосва неизцелените, болезнени части от същността ни.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Всичко 🙂 … и болката. Сълзите и усмивката са съвместими за мен. Не съм плакала от радост, но съм се усмихвала през сълзите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Да, липсват ми парчета от пъзела. Търся ги и откривам… вътре в мен. Добавям ги… и пъзелът ми сам се пренарежда.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Ценя самия живот. Благодарна съм на избора на душата ми – да се родя точно в това време, на това място, при тези обстоятелства. Сигурно е имала нещо предвид. Не ми казва какво… само ми подсказва. Благодарна съм на себе си, че превъзмогнах страховете си; на родителите ми, за това че са ми предали дара от Твореца – живот; на дъщеря ми… за това, че нейната душа ме е избрала за майка.
Ако има нещо, за което не те попитах, а би искала да споделиш с другите ?
Да, нещо свързано с болката и с дейността ми.
Ще ви разкажа началото на приказка една, от древни времена, за калема и вретеното на времето.
- „Приказките, написани от калема на времето, описват как нишките на съдбите пресуква вретеното. В плетката сложна, любовта заплетена изгубва се. Сестра със сестра си да се не знаят, брат с брата в сърца си да се не познаят. Но винаги вретеното на времето оставя нишка за разплитане. И всичко туй пресукано е тъй изкусно… единствено, за да се научим да обичаме. Че само любовта силата има, на времето плетките да разплита, с мехлема на прошката да помаже.“
- Приказката, написана в болката ми… можете да дочетете тук > https://integral-art.press/.
Благодаря от сърце на Кристина за предоставената ми възможност да споделя себе си с читателите на този прекрасен блог… и за „Слънчогледите (които) се прераждат в слънца“ и огряват библиотеката в дома ми. Благодаря на другите, споделили за себе си и на тези, които четат споделеното.
Линк към оригиналната публикация: http://www.oneofusshares.com/2022/12/blog-post.html
Интервюиращ: Кристина Митева
