Думите, които не казах на глас. А може би – сама на себе си.

Една нощ просто се разпаднах. И се събрах. Не знам кое беше по-реално – гласовете по телефона или онези в мен. Но знам, че ги чух. И знам, че не искаха да бъдат спасени, а разпознати. Позволих си да не поставям рамки на мрака и светлината. Просто ги записах. Така, както ги почувствах.

И тук започва личното. Онова, което не пишеш, за да бъде прочетено, а защото ако не го напишеш, ще избоде дупка в сърцето ти. И ти няма да разбереш откъде кървиш.

Тази нощ не беше сън – беше докосване. До нещо, което не обяснява. Не се избистря. Не се класифицира. До нещо, което просто е. Чух ги. И двамата. Дишах с тях – с Черния и Белия ангел. Не като противоположности, а като пулс. Двама, които удрят в едно сърце. Сърцето ми. И после – тя. Не знам откъде се взе – Перлата. Може би от мълчанието между тях. Може би от мен. Но знам, че беше повече от сълза. Повече от образ. Беше онова нещо, което се ражда, когато спреш да се бориш със себе си.

Понякога не трябва да избираш – между тъмното и светлото, между болката и надеждата. Понякога просто трябва да присъстваш. Да издържиш. Да останеш в себе си, когато най-много ти се иска да избягаш.

И тогава става тихо. И топло. И разпознато.