Двата начина на Познаване!
Когато вселената като цяло се опитва да познае себе си посредством човешкия ум, някои части от тази вселена неизменно остават непознати. Със зараждане на символното знание във вселената, сякаш се появява разделение между познаващия и познаваното, между мислителя и мисълта, субекта и обекта. И точно както ръката може да хване предметите, но никога себе си, и както окото може да види света, но не и себе си… така и нашето вътрешно съзнание, в ролята си на знаещ и изследовател на външния свят, остава Неизвестно, Недостижимо, Непоказано.
Дайсецу Тейтаро Судзуки го обяснява по следния начин:
“ В началото, което всъщност не е начало… волята иска да познае себе си, заражда се съзнанието, а със зараждането на съзнанието, волята се разделя на две. Единната воля, цялата и завършена в себе си, се превръща едновремено в актьор и и в зрител. Конфликтът е неизбежен, защото сега актьорът иска да бъде освободен от ограниченията, които в своя стремеж към съзнание, е наложил на себе си. От една страна той е придобил способността да вижда, но в същото време има нещо, което като наблюдател не може да види.“
Физикът Едингтън обобщава идеята с думите: “ Така природата се е погрижила знанието за едната половина от света, да осигури незнанието за другата“
В един впечатляващ пасаж Дж. Спенсър Браун обяснява:
„Ние не можем да пренебрегнем факта, че светът, който познаваме е построен, за и съответно по начин, който му дава възможност да да вижда себе си. Това наистина е удивително. Не толкова поради това, ковото вижда, колкото поради факта, че въобще може да вижда. Но за да направи това, той трябва да се раздели най-малко на една част, която вижда… и една част, която е виждана. В това раздробено и осакатено състояние обаче той вижда себе си частично. Бихме могли да приемем, че светът безспорно е самият себе си (т.е. неделим от себе си), но при всеки опит да види себе си като обект, той трябва да се отдели от там и по този начин да изневери на себе си. В това състояние част от него винаги ще му се изплъзва.“
Точно както ножът не може да среже себе си, вселената не може да види напълно себе си като обект, без изцяло да изопачи себе си. Съответно опитът да бъде позната вселената като обект на познанието е противоречива в самата си същност. Колкото повече успява, толкова повече се проваля.
Така възниква Дуалистичното познание, при което вселената бива разделена на две -субект и обект, а от там и на истина и неистина, добро и зло… Първичният дуализъм и е заложен в основата на западната философия, теология и наука. Въпреки противоречивата си природа то и до днес упражнява своето всепроникващо влияние и доминира над мисълта ни.
Източник: Спектър на съзнанието, Кен Уилбър
Изображение: pixabay.com
