Тя е там. Далеч от хората, но толкова близо до тях. Зелената стара чешма утолява жаждата за онази чиста любов, която остава непокътната с годините. От времето, когато свенливостта на момата е била онази струя, която е пълнила сърцето на момъка с обич…
И колко внимавала девойката да не разлее дълго пазените чувства, за да не потънат в земята нечути и несподелени… А днес около чешмата е пусто, но е останала пътеката до нея. Днес си имаме всичко в домовете. Можем да усилим или намалим водата. Да я пуснем и спрем. Когато сме жадни, да утолим жаждата си. Но когато нещо е толкова близо, не му обръщаме внимание и го забравяме. Осъзнаваме го едва когато го загубим.
За много от нас животът е немислим без социалната мрежа. Всеки ден очакваме да ни пишат. Откриваме нещо, което ни прилича на любов. Утоляваме жаждата, без да се мокрим, без дори да отпиваме. С едно плъзване на пръста по екрана на пластмасовата кутийка, ние се свързваме с човек, който ни е допаднал, и общуваме с него. Това ни създава усещането за обич.
Но всичко се случва, без да видим очите му. А те не лъжат. Водата, която се стича от тях и за радост, и за тъга, извира от сърцето. Общуваме, без да усетим нечий дъх. Не усещаме как бие сърцето му. Не знаем дали са чисти думите, които четем. Не можем свенливо да докоснем ръка, да се отдръпнем като опарени от срам, не можем дори да се изчервим. А между редовете най-често се крият бурените на съмнението…
А зелената чешма още е там. Тя помни. Всяка капка е ден от миналото. Макар и да живеем в различно време, сърцата ни имат нужда от същата чиста любов. Двойката ще напълни менчето. Ще разлее половината, защото ежедневието е динамично и всеки бърза. Но момъкът ще отпие и ще се усмихне. Ще напълни душата си с онази любов, която ще утоли жаждата му за обич.
Жаждата за чиста любов.
Явор Перфанов
Из „ Думите цъфтят пез всичко сезони“
