„Имало едно време…“ – вълшебните думички в началото на всяка приказка. Но каква е приказката за самото време. Хората казваме, че времето лети, че времето е пари… Ние си „губим времето“ или „убиваме времето.“ Опитваме се да „спестим време“. Но какво знаем всъщност за времето?
Също като реката, времето сякаш тече безкрайно, от един миг… към следващия. Потокът на времето изглежда винаги само в една посока – към бъдещето. Но това може и да не е вярно. Откритията през последния век сочат, че много от това, което си мислим за времето, може и да не е нищо повече от илюзия. Противно на ежедневния ни опит, времето може изобщо да не тече. Миналото може да не си е отишло, а бъдещето вече да съществува. Оказва се, че самото време може да се забързва или да се забавя. Събитията, за които вярваме, че се разгръщат само в една посока, се развиват и на обратно.
Но как е възможно това? Как бихме могли да грешим за нещо толкова познато?! Ако времето не е това, за което го мислим, какво е тогава? Има ли то начало и край и откъде се е взело? Иска ни се да определим времето като нещо, но то напълно ни се противопоставя със своята моментност и неподатливост на определения, които да не се връщат към него. Времето е онова нещо, което всеки познава много добре, докато не го помолите да ви разкаже за него. Какво представлява времето е ключовия момент във физиката. Няма Аспект във времето, който да разбираме напълно.
Как да подходим към мистерията, толкова дълбока и непонятна, каквато е времето. Единият начин е да го измерим. С помощта на часовници от хиляди години измерваме времето с все по-голяма прецизност. За първият часовник можем да кажем, че тиктака само веднъж на ден – това е въртящата се Земя. От повтарящото се ежедневно въртене на планетата ни около оста ѝ, до ежегодната ѝ орбита около слънцето, винаги сме използвали предсказуемо последователните движения на Земята, за да отмерваме времето. Все търсим нещата, които периодично се повтарят и това повторение, тази цикличност представлява часовникът. Така сме превърнали времето в някакъв повтарящ се процес.
Измервайки движението на Земята около слънцето, разделяме деня на часове. Планетата ни се завърта веднъж дневно и отмерваме дните чрез изгрева и залеза на Слънцето. Чрез люлеенето на махалото, разделяме часовете на минути и секунди. С вибрациите на кварцовия кристал сме увеличили прецизността до хилядни от секундата. В националния институт по метрология в Колорадо, се отчита времето с най-високата възможна към момента прецизност. Измерването е чрез едно от най-малките неща във Вселената – атома на редкия метал цезий. Атомите притежават естествена честота. Всичко, което вибрира, което има повторяемо движение, може да се ползва за часовник. Честотата на вибриране на цезиевия атом, е официалният метроном на света.
Но колкото и прецизни да са станали часовниците, времето си остава загадка. Часовниците ни показват колко е часът, но не и какво представлява времето. Какво е това, което измерваме?
Можем да не знаем какво представлява времето, но преживяването от отминаването на времето е фундаментална част от живота ни. Все мислим за времето – спомняме си миналото, кроим планове за бъдещето. Живеем в рамките на непрестанното тиктакане на времето. Очевидно е, че времето управлява живота ни. Физичните закони не могат да обяснят времето, за това учените обръщат вниманието си назад към Големият взрив. Ако историята на Вселената е като филм, с връщането назад щяхме да наблюдаваме увеличаване на реда. Постепенно днешната Вселена, с милиардите галактики щеше да се върне назад към облаци от газ и звезден прах, докато всичко се свие. Стигаме до мястото, където всичко спира. Ако това е цялото пространство във всеки момент от времето – виждаме, че няма повече пространство и време преди този момент. Така, че върховният източник на ред, на ниска ентропия… би трябвало да е в самото начало на Вселената – Големият взрив.
Големият взрив е състоянието с висока степен на подреденост. Вероятно това е най-подреденото събитие в цялата физика. Освен това той е задал и посоката на стрелата на времето. Ако си го представим като часовник, както съхранената енергия в навития часовник се освобождава с развиването, така и Вселената се развива от Големия взрив насам.
Все още не знаем, защо Вселената тръгва от едно подредено състояние към безредие, но това означава, че при всяко счупване на чаша, се осъществява нещо задействано преди милиарди години. Стъклото се разбива, но не се отразбива, защото следва тласък от ред към безредие, зададен от Големия взрив.
Възможно ли е реален поглед в миналото? Ние се придвижваме само към бъдещето, но светлината от другите галактики пътува толкова дълго до нас, че когато ги погледнем… всъщност гледаме назад във времето. За това в далечното бъдеще, когато няма да са видими (тъй като вселената се разширява), астрономите вероятно ще открият, че миналото в космически смисъл е недостижимо.
Преди около 350 години Исак Нютон, който е от първите с научен подход към времето… заявил, че не изпитва нужда да го дефинира, защото е добре познато на всички. В опита си да балансираме преживяването си за време с неговата истинска природа, сме принудени да се усъмним в някои от най-дълбоките си убеждения. Всеобщото убеждение, че едно реално време управлява цялата Вселена, отстъпва пред картината, в която времето е различно за всеки от нас.
Потокът на времето, който изглежда реален като течението на реката, е възможно да се окаже просто илюзия. Минало, настояще и бъдеще може би съществуват равноправно. Ежедневното влияние на времето винаги ще упражнява могъщо влияние. Ще продължаваме да си представяме, че времето е универсално, че миналото си е отишло, а бъдещето предстои. Но благодарение на научните открития, можем да погледнем отвъд опита и да установим, че сме част от една далеч по-богата и странна реалност, от колкото предполагаме.
Из „Тъканта на космоса“ • Брайън Грийн
Видеоклип от Johannes Wünsch от Pixabay
Брайън Грийн е професор по физика и математика в Колумбийския университет и директор на университетския Център по теоретична физика. Известен е със значимите си открития в областта на струнната теория. Автор е на „Елегантната вселена“, „Тъканта на Космоса“ и „Скритата реалност“, бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, продали над 2 млн. копия из целия свят. Бил е водещ на две документанли минипоредици на NOVA (най-гледаната научно-популярна програма в САЩ), създадени въз основа на неговите книги и увенчани с наградите „Пийбоди“ и „Еми“. Съосновател е на Световния научен фестивал. Живее в Ню Йорк.
