Пред нас стои един важен въпрос. Как да търсим и да намираме истината? У човека има вечен стремеж към истината и доброто, и душата е тази, която ни помага да го постигаме. В нея се отпечатват нашите спомени, нашето минало. Чрез нея като „пазителка на спомена” можем да различаваме вярното от невярното. А посредством мисленето можем да схванем истината в Духа. Истината и нравственото добро са независими по своята същност и притежават една вечна стойност, те са над страстите. За човека съществува дълг и този дълг може да бъде толкова висок колкото високо стои самото човешко същество. Човекът може да извиси себе си над удоволствието и неудоволствието и без никаква принуда в пълна свобода да избере да следва дълга си.
Но как да постигнем освобождение от страданието, чрез прозренията, придобити в свят, който се е сблъскал лице в лице с „metoo“ и Джордж Флойд, и живот – доскоро в условията на „пандемия“, и последствия и от военните конфликти по света.
За да може да функционира правилно, човешкият организъм е така устроен, че се нуждае от дълбок сън, по време, на който Аза и астралното тяло отиват в духовния свят, а физическото и етерното тяло остават на земята. Точно тогава, в дълбокия сън според Р. Щайнер – „човек живее в това, което той нарича външен свят и за това, когато се събуди може да разпознава външния свят, защото тогава нещата, сред които е живяла неговата душа му говорят за себе си. Благодарение на тази връзка на човека със съня в него се заражда земното понятие за истина. Ние говорим за истина когато можем да извикаме правилно в съзнанието си един външен предмет или факт, когато вътрешно го изживяваме отново такъв какъвто е бил, но за да направим това се нуждаем от съня.”
Много съществен момент е създаването на собствен, независим критерий за истината. От това как се свързваме с действителността и от начина, по който посрещаме установените истини зависи дали достигаме до правилните или до противоречивите идеи.
За съжаление в нашето съвремие хората, без да забележат, съвсем несъзнателно се отдалечават от истината. Нашата памет става част от душевния ни живот, когото душата я развие до физическото тяло и така се създава необходимата възможност за упражняване на способността за спомняне. Трябва да придобием усет за действителността и да търсим начини за сравняване с нея, за да не изпадаме в противоречия с истината. Р. Щайнер споделя, че „съвременното човечество е загубило и усета си за истината и вече няма критерий, по който да се установи тя. Този усет трябва да се възстанови, а това става когато една мисъл се съпоставя с обективната действителност”.
В древността животът е бил поставян в служба на истината, защото хората са смятали, че той трябва да се оформя съобразно истината и не са внасяли измислицата, неистината. В по-късните епохи абстрактното мислене е станало причина да се загуби усета за истина. Преди хората са гледали мисленето да е свързано с действителните опитности и с външния свят. Те са усещали, че мисленето не може да се развива, ако не е свързано с нещо, иначе би било напълно изолирано. Съвременните философи, обаче не приемат това познание за истината. Често пъти „мисловните форми”, които те използват са логично свързани, но не са истинни. Затова Р. Щайнер отбелязва: „Тези мисли, които не навлизат в действителността, се плъзгат по повърхността, без да проникват в истинските импулси, които работят в тази действителност.”
Вихра Калашишева, из „Човекът между истината и доброто и лъжата и злото в светлината на Aнтропософията“ – публична лекция
http://www.aobg.org/lecture.php?ln=1&id=250
Изображение: istockphoto.com
