Има приказка една от древни времена — за Калема и вретеното на времето. Нека погледнем какво е калем.

Думата идва от арабското qalam (قلم), което означава „перо“, „писалка“ или „инструмент за писане“. На турски също е kalem и така е навлязла в българския език. Но зад това просто значение се крие символика, тиха и могъща. Като символ на Словото калемът е средство, чрез което невидимото става видимо. Мисълта се превръща във форма. Това го прави сътворяващ инструмент. В началото бе Словото.

От перспектива на съзиданието калемът оформя свят не със сила, а с щрих. Художникът, калиграфът, писателят, пророкът — всички носят калем като продължение на вътрешната си ръка. Той е проводник на вдъхновение. Не източникът, а проводникът. Символизира отвореността към отвъдното, душата, която иска да остави следа. Калемът е острие, което не наранява, а преобразява. С него се чертаят съдби, пътища, мандали от думи. В суфизма калемът е свещен, символ на духовната мъдрост. Бог пише света чрез калема. Затова той е инструмент не само за писане, но и за прозрение.

Калемът е и присадка, клонче, което се присажда върху друго дърво, за да се съчетаят качествата на двете растения. Нарича се още ашлама. В този акт той е свещен. Човекът сътрудничи с природата, като сътворява нещо ново, което иначе не би съществувало.

Когато Бог сътворява човека от пръст из земята и вдъхва в ноздрите му жизнено дихание, в тялото от кал поставя калем, частица от божествената Си същност. И човекът стана жива душа.

Така калемът едновременно пише светове и присажда живот. Ако съчетаем двете значения — перото и присадката, се получава свещен образ на творящо, вдъхновено, трансформиращо същество.

Приказките, написани от Калема на времето, описват как нишките на съдбите пресуква Вретеното. В плетката сложна любовта, заплетена, изгубва се. Сестра със сестра да се не знаят, брат с брата в сърца си да се не познаят. Но винаги Вретеното на времето оставя нишка за разплитане. И всичко туй пресукано е тъй изкусно, единствено за да се научим да обичаме. Само тя, любовта, силата има на времето плетките да разплита, с мехлема на прошката да помаже.

Калемът на времето точка не слага. Вретеното си преде ли преде. Тънки нишки на съдбите нови пресуква. И всичко заплетено и с обич неразплетено, наследството е втъкано в пътеките на децата ни. Още по-древни времена на люде посветени шепот в сърцата им стигнал. Схемата на тез чудни плетки издал им, та да указват или подсказват как възлите трудни на предците да разплитаме. Та вятърът праха от техните пътеки да отвее, с любов по тях да стъпваме, за идните пъстри да оставим.

Хубаво е да си спомним, че кога калем на дърво се слага, първо клончето от друго се реже. После плътта на дървото неплодоносно се срязва, там присадката да се постави, та дървото да се облагороди. Но за това и двете дървета ги боли. Само присадка, от човешки ръце с любов и грижа положена, привързана и с молба за прошка помазана — само тогава се захваща. Едното дърво клонче си дава, другото с кората си в плътта прегръща, с корените си захранва. Простили си за болката — на себе си и на стопанина, задето плътта им е срязал.

Да си спомним и какво е вретеното.

Древен, меко въртящ се инструмент за предене на вълна. Нишката минава през пръстите, преобразува се, преде се, създава нещо ново. В духовен план — магически инструмент, свише надарен, натежал с време и мит. В митологиите, като при Мойрите в древногръцката традиция, вретеното е свързано със сплитането на нишката на живота: рождение, живот, смърт. То е инструмент на тъкачките на съдбата. На старославянски език, както и при древноиндийския, „вретено“ се свързва с думата „завъртане“, завихряне, движение по спиралата. Отразява кръговрата, завръщането, повторението, но и еволюцията. То е оста между световете, вертикал, около който се навива материята и духът. Като световното дърво, около което се навиват историите на световете.

Нишката минава през пръстите, преобразува се, преде се. Както душата се преобразява през преживяванията. В ръцете на Великата Майка вретеното е обред. Чрез него, с изтеглената нишка, светът се тъче. Често е изобразявана с вретено в ръце. В духовен план — в ръцете на всеки човек вретеното е шанс.

Да предеш съзнателно, нишка по нишка. Връзката си във времето със Земята и с Небето. Да не оставиш възел да остане необичан. И докато предеш в тишината с молитва, с копнеж — да усещаш как Бог диша чрез теб.