Без значение каква духовна практика или учение следвате (ако следвате),или дали знаете за неговото съществуване – егото обича да чака в засада, за да си присвои уж духовност за сметка на собственото си оцеляване и печалба. 

Духовното израстване е опит, през който всички ние преминаваме след като сме изпитали процеса на духовно пробуждане. Когато започнем да се пробуждаме за истината кои сме, ние развиваме връзка с нашата автентична същност, висша природа или душа. Докато напредваме по нашите пътища, духовната ни същност започва да цъфти като светещо цвете дълбоко в сърцето ни.

И колкото повече изчистваме мъртвите възли и обрасли вярвания, перспективи и емоционален багаж в нас, толкова по-ясно чувстваме нашата божествена същност. Когато поддържаме вътрешната си градина, ние усещаме все повече любов, мъдрост, мир и цялост, докато истинската ни природа ни се разкрива бавно.

И все пак, като във всяка градина, нашите метафорични вътрешни пейзажи могат да бъдат погълнати от плевели, язви и форми на замърсяване, които задушават всичко красиво, което сме подхранвали. Понякога дори саботираме растежа, възникващ в нас самите, без да знаем…

Проблемът с духовното пътуване е, че то често крие различни капани. Тези клопки не са физически, а психически. Докато анализираме живота предимно чрез ума, ние сме склонни да подхождаме и към духовността с ума си вместо със сърцето. Духовността не може да бъде стопирана от ограниченията на мисълта. След като духовността бъде уловена в една мисъл, тя престава да поддържа истинската си същност и вместо това се превръща в ограничаваща вяра или догма. С други думи, духовността губи своята жива, непрекъснато течаща същност.

11 КАПАНИ, КОИТО СЪБОТИРАТ ДУХОВНИЯ РАСТЕЖ

1. Капанът на духовното заобикаляне

Духовното заобикаляне означава да се използва духовността за избягване, потискане или бягство от определени емоции или ситуации в живота. Често срещаните видове духовно заобикаляне включват:

– омаловажаване на нечии емоции чрез „одухотворена“ репресия и избягване;

– нездравословна мания и привързаност към позитивното (напр. позитивно мислене ) и приемане на пасивно-агресивна маска на „добрия човек“;
 
– инвалидизираща преценка за негативните процеси и явления или към себе си в сянката на гняв-фобия;
 
– слаби лични граници;
 
– сляпо или прекомерно толерантно състрадание (в ущърб на себе си и другия);
 
– насилствен опит да се „убие” егото и да бъде осъдено то като „лошо/зло”;
 
– преувеличена отделеност;
 
– затъване в теоретичната духовност и догматичните вярвания за „истината“;
 
– отричане на личната отговорност и стоварването й върху друго висше същество (напр. духовен водач, ангел);
 
– заблуди за достигане на по-високо ниво на битие;
 
– използване на духовни практики за избягване на неприятни емоции; например, използване на медитация, за да се разграничим от емоциите, вместо да ги трансформираме.
 

2. Капанът на превъзходството

Увличаме се в собствената си „издигнатост“ и гледаме отвисоко към другите, които още не са „духовно напреднали“ или „събудени“. Капанът на превъзходството може да се разглежда като фино егоусещане – „аз съм по-добър от другите“, които не са просветлени. В по-екстремни случаи този капан може да се прояви като склонност да се хвърля кал върху хората, които все още са „заспали“, „слепи“ или „овце“ на обществото. Този вид реактивно поведение често може да се наблюдава при хора, които току-що са се „събудили“ за състоянието на света, но са претърпели минимален духовен растеж. Трябва да помним, че всеки прави най-доброто, на което е способен, на своето ниво на съзнание. 

3. Капанът на насилствения опит да пробудиш другите

След като се събудим от „матрицата“, за нас е обичайно отчаяно да поискаме нашите близки, приятели и колеги също да стигнат просветлението. Виждаме колко много болка и заблуди изпитват другите хора и това разпалва у нас силното желание да им „покажем правия път и да им разкрием истината“. Често опитът ни да пробудим хората принудително се проваля с гръм и трясък. Въпреки че имаме добри намерения, нашето желание да „спасим“ другите ги кара да реагират по начини, които вбесяват и тях, и нас. Колкото по-неотзивчиви са те към настойчивите ни опити да ги „събудим“ и „просветлим“, толкова по-разочаровани и отчуждени ставаме. В крайна сметка опитът да принудим другите да се събудят вреди както на нас, така и на тях. Не само това, но този капан поражда много гняв и неразбиране, което води до по-нататъшно избуяване на егото, саботиращо духовния ни растеж. Нека хората се събудят, когато са готови.

4. Капанът на желанието да помогнеш на другите

Този капан е тясно преплетен като предпоставки с предишната клопка, но е по-насочен към даване на съвети на другите. Няма нищо лошо в това да искате да помогнете на другите, стига да зачитате техните граници. Но понякога егото ни кара да се чувстваме илюзорно по-„знаещи“ от другите. Когато непоискани съвети се дават на други, резултатите могат да бъдат пагубни. В духовен план това, което за вас е било добро и полезно, за друг може да е смъртоносно или най-малкото – неработещо. И обратното.
 
Желанието да помогнем на другите без да са ни молили, може да се използва и като начин да избегнем нуждата от самопомощ. Под прикритието на „духовност“ и състрадание, помагането на другите може да бъде просто друга форма на духовно заобикаляне.

5. Капанът на желанието за световна революция

След като се събудим и прозрем лъжите и корупцията, присъстващи в настоящата ни обществена структура, много от нас искат отчаяно веднага да променят света и държавното устройство. Попадаме в капана на мисълта, че свободата, честността и справедливостта могат да бъдат създадени чрез промяна на външната система. В резултат на това се сдобиваме с манталитета „ние срещу тях“ и „разделяй и владей“, който е продукт на тунелната визия на егото. Не осъзнаваме, че всъщност подхранваме корумпираната система, която зависи от гнева и хаоса, за да процъфтява и оцелява. 
 
Вместо да разберем, че цялата истинска промяна идва от вътрешната революция, ние сме уловени в стремежа към външна революция, която е крехка и преходна.

6. Капанът на безсмислието

След като преживеем божествени и трансцендентни състояния на съществуване, в които станем Едно с всички и всичко, можем да попаднем в капана на духовния нихилизъм, след като поизстинем малко. С други думи, след като осъзнаем, от гледна точка на Вселената, че нищо, което правим в крайна сметка няма значение, защото всичко е преходно и отминава, можем да изпаднем в депресивно мислене. Използвайки истини като „Всичко е илюзия“, човекът, който попада в този капан, е склонен да филтрира живота през ума. Придържайки се мислено към тези истини, той ги превръща в убеждения, които егото използва като оправдание, за да се почувства парадоксално отделено от съществуването.

7. Капанът на избягване на ежедневните отговорности

Някои хора са толкова увлечени по духовния път, че избягват да се занимават с обикновени ежедневни дела. Тази форма на бягство от реалността (eскейпизъм) може да доведе до нанасяне финансови щети на другите, неплащане на сметки, укриване на данъци, обсебване от „живот извън матрицата“ и т.н. Когато избягването на ежедневните отговорности се носи като знак за възвишеност и „духовност“ – това също е прикрита форма на егоизъм. 
 
Избягването на обикновени отговорности, които не се възприемат като „достатъчно духовни“, също може да бъде форма на разсейване, което егото използва, за да ограничи духовния растеж. Колкото по-загрижени и обсебени сте да живеете изглеждащ като „духовен“ живот, толкова по-отдалечени сте от истината. Спомнете си старата дзен поговорка: „Преди просветлението: цепех дърва, носех вода; след просветлението: цепя дърва, нося вода.“ Трябва да сме смирени и да осъзнаем, че обикновеното ежедневие е идеалното място за духовно израстване и съзряване.

8. Капанът на автовиктимизацията

Скоро след като преживеем духовно пробуждане и се събудим за лудостта на света, за нас е обичайно да затънем в автовиктимизацията. Можем да започнем да възприемаме света като „затвор“, а другите хора като „пленници“ и „роби“. Шокът от пробуждането може да ни докара тревожност и дори параноя. Можем да започнем да се чувстваме като жертви, в резултат на което да обвиняваме другите хора и висшите сили за това как се чувстваме. Духовният капан на автовиктимизацията често е добре онагледен в социалните медии – пълно е с обвинителни, размахващи показалец. В края на деня трябва да видим, че всъщност нашите мисли ни карат да страдаме, а не други хора или ситуации. След като можем да поемем отговорност за нашите перспективи и вярвания, ние можем да се овластим  отново.

9. Капанът на „Спасителския комплекс“

Този капан е свързан със споменатия капан за желание да се помогне на другите. „Спасителски комплекс“ имат хора, които чувстват превъзходство над останалата част от човечеството. Стремежът им да бъдат „различни“ и по-„духовно извисени“ може да ги накара да се почувстват сякаш са предопределени да оправят света. „Спасителският комплекс“ най-често може да бъде видян след „работниците на светлината“, лечители и гурута, които са склонни да се издигат на пиедестали, вярвайки, че техният космически дълг е да „спасят планетата“. Това възприятие се привежда в съответствие с убеждението, че има нещо „нередно“ с реалността и че другите хора са „счупени“ и трябва да бъдат поправени (което е его-перспектива). Това възприятие също води до надуто чувство на егото за „специалност“ и собствена значимост.

Комплексът на спасителя може да се трансформира в комплекс на мъченика. Мъчениците вярват, че трябва да „носят бремето“ на другите. Очевидно това е изключително нездравословен начин на живот, който се основава на християнска обусловеност (помислете за историята на Исус). Като „носят” болката на другите хора , мъчениците заобикалят поемането на отговорност за собственото си щастие и дават възможност на незряло поведение на другите. 

10. Капанът на привързаността

След преживяването на дълбоки и всеобхватни мистични преживявания, които често идват след осезателен духовен растеж, за нас е обичайно да се привързваме към преживяването. Може да е болезнено да слезеш от „небесата“ и да се върнеш към обичайната, непросветена реалност. Също така можем да се привържем към нашите „истории“ и вярвания за духовността. Тъй като умът се опитва да осмисли това трансцендентно преживяване, той често ще се придържа към различни идеи като форма на контрол. Но колкото повече се привързваме към нашите убеждения, истории, желания и умствени интерпретации, толкова повече страдаме. Забравяме, че всичко отминава, дори трансцендентните преживявания. Просветлението не е дестинация, а пълна капитулация; фундаментална промяна в начина, по който подхождаме към живота.

Привързаността е може би най-често срещаната клопка, саботираща духовния ни растеж. От една страна, привързаността към идеите ни помага да израстваме, но в крайна сметка тези идеи, които не сме склонни да оставим, в крайна сметка стагнират нашия растеж. Когато идеите станат защитни одеяла, а не катализатори за растежа ни, възниква проблем. Трябва да осъзнаем, че свободата не може да бъде преживяна чрез ума. Свободата се усеща, когато можем да се освободим от привързаността към мислите си.

11. Капанът на разчитането на външни отговори

Докато напредваме по нашите духовни пътища, е нормално и полезно за нас да търсим външна подкрепа. Четенето на книги, посещаването на семинари, практикуването на холистични техники и работа с личен гуру ни помагат. След известно време обаче е обичайно да станем твърде зависими от външните отговори за нашата свобода и щастие. Тази клопка може да се види в маниакалността на много „духовни“ търсачи и прославянето на техните гурута. В крайна сметка, когато свикнем постоянно да търсим отговори извън себе си, забравяме присъствието на собствените си души. Забравяме, че нашият краен източник на напътствия и мъдрост идва от нас и вместо това 
продължаваме да преследваме неща извън себе си, които вярваме, че ще ни „просветлят“.
 
За да видим тези капани и да се измъкнем от тях – трябва да бъдем безмилостно честни със себе си. Трябва да сме готови да видим, че наистина сме се заблудили и сме хранили егото вместо да израстваме духовно. Не се притеснявайте, ако сте попаднали в някой от тези клопки. Всички ние не сме светци и оставаме впримчени от егото. За нас може да бъде особено трудно да видим ясно кога егото „одухотворява“ определени вярвания и идеи. 
Колкото по-отворени, смирени и честни сте, толкова повече ще можете да видите тези трикове и да се освободите. И накрая, не се страхувайте от тъмнината. Не се страхувайте да не сгрешите. Всичко, колкото и болезнено да е, е възможност за учене. В края на деня вашата душа е всичко, което сте търсили.
                                            spisanie8.bg
Може да харесате още ..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *