Без значение каква духовна практика или учение следвате (ако следвате),или дали знаете за неговото съществуване – егото обича да чака в засада, за да си присвои уж духовност за сметка на собственото си оцеляване и печалба.
И все пак, като във всяка градина, нашите метафорични вътрешни пейзажи могат да бъдат погълнати от плевели, язви и форми на замърсяване, които задушават всичко красиво, което сме подхранвали. Понякога дори саботираме растежа, възникващ в нас самите, без да знаем…
Проблемът с духовното пътуване е, че то често крие различни капани. Тези клопки не са физически, а психически. Докато анализираме живота предимно чрез ума, ние сме склонни да подхождаме и към духовността с ума си вместо със сърцето. Духовността не може да бъде стопирана от ограниченията на мисълта. След като духовността бъде уловена в една мисъл, тя престава да поддържа истинската си същност и вместо това се превръща в ограничаваща вяра или догма. С други думи, духовността губи своята жива, непрекъснато течаща същност.
11 КАПАНИ, КОИТО СЪБОТИРАТ ДУХОВНИЯ РАСТЕЖ
1. Капанът на духовното заобикаляне
– омаловажаване на нечии емоции чрез „одухотворена“ репресия и избягване;
2. Капанът на превъзходството
Увличаме се в собствената си „издигнатост“ и гледаме отвисоко към другите, които още не са „духовно напреднали“ или „събудени“. Капанът на превъзходството може да се разглежда като фино егоусещане – „аз съм по-добър от другите“, които не са просветлени. В по-екстремни случаи този капан може да се прояви като склонност да се хвърля кал върху хората, които все още са „заспали“, „слепи“ или „овце“ на обществото. Този вид реактивно поведение често може да се наблюдава при хора, които току-що са се „събудили“ за състоянието на света, но са претърпели минимален духовен растеж. Трябва да помним, че всеки прави най-доброто, на което е способен, на своето ниво на съзнание.
3. Капанът на насилствения опит да пробудиш другите
След като се събудим от „матрицата“, за нас е обичайно отчаяно да поискаме нашите близки, приятели и колеги също да стигнат просветлението. Виждаме колко много болка и заблуди изпитват другите хора и това разпалва у нас силното желание да им „покажем правия път и да им разкрием истината“. Често опитът ни да пробудим хората принудително се проваля с гръм и трясък. Въпреки че имаме добри намерения, нашето желание да „спасим“ другите ги кара да реагират по начини, които вбесяват и тях, и нас. Колкото по-неотзивчиви са те към настойчивите ни опити да ги „събудим“ и „просветлим“, толкова по-разочаровани и отчуждени ставаме. В крайна сметка опитът да принудим другите да се събудят вреди както на нас, така и на тях. Не само това, но този капан поражда много гняв и неразбиране, което води до по-нататъшно избуяване на егото, саботиращо духовния ни растеж. Нека хората се събудят, когато са готови.
4. Капанът на желанието да помогнеш на другите
5. Капанът на желанието за световна революция
6. Капанът на безсмислието
След като преживеем божествени и трансцендентни състояния на съществуване, в които станем Едно с всички и всичко, можем да попаднем в капана на духовния нихилизъм, след като поизстинем малко. С други думи, след като осъзнаем, от гледна точка на Вселената, че нищо, което правим в крайна сметка няма значение, защото всичко е преходно и отминава, можем да изпаднем в депресивно мислене. Използвайки истини като „Всичко е илюзия“, човекът, който попада в този капан, е склонен да филтрира живота през ума. Придържайки се мислено към тези истини, той ги превръща в убеждения, които егото използва като оправдание, за да се почувства парадоксално отделено от съществуването.
7. Капанът на избягване на ежедневните отговорности
8. Капанът на автовиктимизацията
Скоро след като преживеем духовно пробуждане и се събудим за лудостта на света, за нас е обичайно да затънем в автовиктимизацията. Можем да започнем да възприемаме света като „затвор“, а другите хора като „пленници“ и „роби“. Шокът от пробуждането може да ни докара тревожност и дори параноя. Можем да започнем да се чувстваме като жертви, в резултат на което да обвиняваме другите хора и висшите сили за това как се чувстваме. Духовният капан на автовиктимизацията често е добре онагледен в социалните медии – пълно е с обвинителни, размахващи показалец. В края на деня трябва да видим, че всъщност нашите мисли ни карат да страдаме, а не други хора или ситуации. След като можем да поемем отговорност за нашите перспективи и вярвания, ние можем да се овластим отново.
9. Капанът на „Спасителския комплекс“
Този капан е свързан със споменатия капан за желание да се помогне на другите. „Спасителски комплекс“ имат хора, които чувстват превъзходство над останалата част от човечеството. Стремежът им да бъдат „различни“ и по-„духовно извисени“ може да ги накара да се почувстват сякаш са предопределени да оправят света. „Спасителският комплекс“ най-често може да бъде видян след „работниците на светлината“, лечители и гурута, които са склонни да се издигат на пиедестали, вярвайки, че техният космически дълг е да „спасят планетата“. Това възприятие се привежда в съответствие с убеждението, че има нещо „нередно“ с реалността и че другите хора са „счупени“ и трябва да бъдат поправени (което е его-перспектива). Това възприятие също води до надуто чувство на егото за „специалност“ и собствена значимост.
Комплексът на спасителя може да се трансформира в комплекс на мъченика. Мъчениците вярват, че трябва да „носят бремето“ на другите. Очевидно това е изключително нездравословен начин на живот, който се основава на християнска обусловеност (помислете за историята на Исус). Като „носят” болката на другите хора , мъчениците заобикалят поемането на отговорност за собственото си щастие и дават възможност на незряло поведение на другите.
10. Капанът на привързаността
След преживяването на дълбоки и всеобхватни мистични преживявания, които често идват след осезателен духовен растеж, за нас е обичайно да се привързваме към преживяването. Може да е болезнено да слезеш от „небесата“ и да се върнеш към обичайната, непросветена реалност. Също така можем да се привържем към нашите „истории“ и вярвания за духовността. Тъй като умът се опитва да осмисли това трансцендентно преживяване, той често ще се придържа към различни идеи като форма на контрол. Но колкото повече се привързваме към нашите убеждения, истории, желания и умствени интерпретации, толкова повече страдаме. Забравяме, че всичко отминава, дори трансцендентните преживявания. Просветлението не е дестинация, а пълна капитулация; фундаментална промяна в начина, по който подхождаме към живота.
Привързаността е може би най-често срещаната клопка, саботираща духовния ни растеж. От една страна, привързаността към идеите ни помага да израстваме, но в крайна сметка тези идеи, които не сме склонни да оставим, в крайна сметка стагнират нашия растеж. Когато идеите станат защитни одеяла, а не катализатори за растежа ни, възниква проблем. Трябва да осъзнаем, че свободата не може да бъде преживяна чрез ума. Свободата се усеща, когато можем да се освободим от привързаността към мислите си.
11. Капанът на разчитането на външни отговори