Слънчев лъч прихвана нишка от косата, уви я в светлина и се заигра. После дръпна друга и така заплете чудна плитка от коса и светлина. Очите на жената тази плитка не видяха. Гледаха в празното на битието, а сълзите миеха лицето. Болката пускаше корени в сърцето.

Мъжът се прибра от полето. Изми ръцете си и с думи жена си погали:

– Какво стана, Косице? Видя ли детето? – търкулнаха се думите в празното.

– Дядо ѝ не позволи – тихо промълви жената.

Думите, отронени капки от сърцето, отекнаха в битието. Потънаха в топлината на земята. Облаци затулиха небето. Заваля. Болката покълна в сърцето на детето. Вятърът разнесе тъжната песен на капчука. Времето прилежно сгъна болката в сърцето.

В друга времева гънка Кая седеше в прегръдката на червеното кресло, в опразнената стая на къщата, откъдето душата на майка ѝ си бе отишла от този свят. Пушеше и не мислеше за нищо определено, докато времето разгъваше диплите си и спомените прииждаха от дълбините на съзнанието ѝ.

Тя и майка ѝ стояха на колене на пода пред прозореца на спалнята и плахо надничаха зад пердето през стъклото, за да уловят моменти от представлението на мрака. Отвън непозната за Кая висока, слаба жена, облечена в селска българска носия, с прибрана в забрадка коса, говореше с дядо ѝ и тихо плачеше. Баба ѝ миеше нещо на чешмата в двора и мълчеше, докато мъжът ѝ отпрати жената. После взе метлата с дълга дръжка и премете двора. По-късно откри в джоба на дрехата си бяла извезана кърпичка. Разгъна я, а вътре грееха златни обеци треперушки. Жената от Светлина ги бе поставила там, без никой да разбере.

Кая отпи от изстиналото кафе, запали поредната цигара и се загледа в прозореца. Вятърът разроши клоните и откъсна шепа пожълтели листа, които полетяха ниско над земята. Спомените отвя и нови довя. 

Кая и майка ѝ отново стояха на колене като за молитва и надничаха зад пердето на прозореца на спалнята. Беше дошъл мъжът, който ѝ нарисува върху стъкло момиченцето с червената шапчица и кошничка в ръце. Търсеше майка ѝ, която си бе тръгнала от къщата, където той рисуваше върху стъкло приказните си герои, докато пиеше. Дядо ѝ го отпрати със заръката повече да не идва.

А в гардероба на спалнята „Червената шапчица“ кротко си стоеше върху стъклото, с кошничка в ръце, с питка и плодове, които нямаше на баба си в гората да занесе. В другото крило на гардероба се спотайваха златните обеци треперушки. Кая все се чудеше защо баба ѝ ги криеше от дядо ѝ.

Кая се отпусна в червеното кресло, притвори очи и по лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Нещо в нея се сви, а времето отстъпи крачка назад и понамести диплите си. В една от гънките, Кая спеше в спалнята, сгушена под юргана в прегръдката на обичта на две човешки сърца. Детската ѝ ръчичка се протегна в съня и прегърна едното. Другото придърпа юргана и я зави.  Кая се усмихна и в спомена си погали сърцата. Постави златните треперушки на ушенцата на „Червената шапчица“. Момиченцето от стъклото трепна и оживя. И в прегръдка потънаха в сиянието на мрака.

Кая отвори очи. Дишаше по-плитко, сякаш нещо скрито бе преминало през нея и се бе настанило наблизо. И тогава споменът я връхлетя. Баба ѝ стоеше на масата и си обменяше клюки с приятелката си с чудното име Кънâ. А тя, тогава на шест години, излезе от спалнята, изправи се пред кротката жена и изкрещя:

– Върни ми ги, искам си обеците и Червената ми шапчица! Те са мои, искам си ги! Чуваш ли? Върни ми ги! Ти ги открадна. Само ти си! Чух баба да казва, че само ти си. Няма кой друг да ги вземе. Ти ги открадна! Ти си крадла! Те са мои! Обеците ми са подарък от другата ми баба, а „Червената шапчица“ ми я нарисува „татко“ от Приморско! – крещеше Кая през сълзи, тропаше с малките си крачета и удряше с ръце кротката жена, недоумяваща какво се случва. Баба ѝ стоеше вцепенена. Дядо ѝ мина покрай тях, изтупа по навик праха от панталона си, сведе поглед и излезе.

На бунището слънчев лъч разтопи златото на треперушките, което щеше да слепи парчетата стъкло от портрета на „Червената шапчица“ и погали „таткото“ от Приморско, докато рисуваше приказните си герои върху стъкло.

Кая остана дълго в прегръдката на червеното кресло. Пушеше и прелистваше страниците на спомените и сънищата си, които оживяваха, а персонажите сякаш сами се пренареждаха в Полето по време на вътрешната ѝ констелация. Когато Червената шапчица оживя, тя дълго и тихо плака без глас. Точно както бе научила да плаче дъщеря ѝ.

Навън небето потъмня, въздухът натежа и в него се разля особената миризма на мокра пръст и угасващо лято. Вятърът утихна и първите капки паднаха плахо, почти нерешително, после дъждът се засили и запя по прозорците, по покривите, по оголените рамене на дърветата.

А Кая си прости – прегърнала „Червената си шапчица“. Времето разтвори прилежно сгънатата болка и нежно попи отронените капки от сърцето. В другото време слънчевият лъч докосна палаво двете златни треперушки, които засияха на детските ушички.