Разговор между Вътрешната Майка и Вътрешното Дете
Въведение
Понякога срещаме хора, които ни дразнят с гласа си, с погледа си, с тишината си. А понякога — с онова, което не казват.
Но какво, ако тези срещи са живи огледала?
Какво, ако разиграваме вътрешна констелация на сянката — през другите, но всъщност със себе си?
Този текст е вътрешна сцена. Диалог. И възможност за съзнателна среща между частите в нас, които копнеят да бъдат чути, разбрани и събрани в цялост.
🎭 Сцената
Работен ден.
Тя — жена около петдесетте, говори непрекъснато, разпределя задачи, създава ред.
Той — мълчалив младеж, затворен, особен.
Аз — там, между тях. Наблюдавам. Вслушвам се. Не успявам да съм неутрална.
Дразни ме нейното говорене, провокира ме неговото мълчание. Вътре в мен нещо се движи.
🕊️ Вътрешният Разговор
Вътрешната Майка:
Мълчиш. Защо не казваш какво усещаш? Аз се опитвам да подредя света, да те защитя. Но ти ме избутваш.
Вътрешното Дете:
Твърде шумно е. Твоят глас заглушава моето дишане. Аз съм тук, мамо, но не искам думи. Искам простор. Искам да бъда, без да ме поправяш.
Вътрешната Майка (поколебано):
Аз… не знаех как иначе. Говорех, за да не се разпадна. Контролирах, за да не изчезна. Страхувах се от тишината.
Детето (по-меко):
Аз съм в тишината. В нея се крия от болката, от шума на липсата. И ако искаш да ме чуеш… замълчи с мен.
(тишина)
👁️ Гласът на Присъстващата — Свидетелят в мен
Аз съм тази, която ги слуша.
Която усеща как думите се сблъскват и как мълчанието крещи.
Аз съм тази, която не избира страна, но вижда.
Която обича и майката, и детето.
Която държи пространството, за да могат и двете да се разпознаят.
В мен е мостът.
В мен е крехката възможност… за сливане без сливане, за среща без загуба, за цялост без контрол.
🌿 Заключение: Завръщане към Себе си
Вътрешната майка и вътрешното дете не са в конфликт. Те са част от една и съща дълбочина, изразена по различен начин.
Майката говори, за да не се изгуби. Детето мълчи, за да не се нарани.
А между тях стои съзнателният Ти — този, която може да бъде Дом за и двете.
🌿Осъзнаване
И когато всичките гласове в мен замълчаха —
когато строгият зов на майката и мълчанието на детето се срещнаха в сърцето ми —
видях.
Нишката не беше изгубена.
Просто чакаше да я поема с нежност.
🌿
И тогава, в мекото осъзнаване, прошепнах:
Мамо, връщам ти твоята болка. 💔➡️🤍
🍃С обич: Красимира
__________
Илюстрация от Елена Димитрова-Ангелова
Източник на илюстрацията: https://elenadimitrovaangelova.com
