Орехът прошумоля тихо, сякаш я повика. Кая се спря и вдиша есенния въздух. Ухаеше на дим, ябълки и стари приказки. Клоните се разтвориха като обятие, а под тях – плетено столче и одеяло. Стогодишната Яна я чакаше.

Порасналата Червена шапчица коленичи до жената, която сякаш нямаше възраст. Очите им се срещнаха. Век и половина мълчание се докосна в този поглед.

– Ела, Кая – каза Яна, като придърпа вълненото одеяло върху коленете си. – Стогодишните не разказват често. Но понякога приказките настояват да бъдат изречени.

Кая седна до нея, в сянката на ореха. Вятърът минаваше през клоните като шепот от друго време.

– Имало едно време – започна Яна – една душа, родена на границата между тъмното и светлото. Наричали я Пътуващата. Не помнела откъде идва, но усещала в себе си шепа пръст от четири посоки. Първият свят, който срещнала, бил Светът на формата. Там всичко било подредено – домове, думи, длъжности. Учела се да бъде „някой“. Вкопавала се в земята, търсейки сигурност. Това били нейните корени.

Но душата копнеела за нещо отвъд. Вторият свят я приел с песен – свят на чувства, въображение и сенки. Там срещнала вътрешната си майка и детето, което плаче в тъмното. Научила се да слуша. Да обича. Да плаче с тялото на времето.

В третия свят, където мислите имали крила, душата срещнала Учител. Той ѝ показал карта.

– Всяко нещо има гледна точка. Но само когато виждаш през очите на всичките, тогава си свободна.

И тя започнала да тъче истина от противоположности. Това били нейните крила.

Имало още един свят. Отвъд картата. Отвъд времето. Там душата се разпадала и раждала отново, пускайки всичко, което вярвала, че е.

– Ще изгубя себе си – прошепнала.

– За да бъдеш себе си – отвърнал Гласът.

Яна замълча, а Кая стоеше неподвижно, погълната от думите като от огън. Старостта и младостта се бяха сгушили една в друга в мъдростта.

– И когато се върнала в света, вече не била само Пътуващата. Била и дърво, и вятър. И дом, и кръгозор. Корените ѝ били в Тук. Крилата ѝ – в Сега. Не питала вече дали трябва да стои, или да лети. Знаела, че полетът е онова, което извира от сърцето, когато е вкоренено.

Яна пое дъх и продължи. Гласът ѝ беше мек, но сигурен:

– След дълго странстване Пътуващата достигнала до Кръстопът. Там стоял Пазителят на Преходите – старец със светли очи и ръце, напукани от времето.

– Време е да минеш през четирите свята – рекъл той. – Само така ще си спомниш коя си.

Първият бил светът на вътрешната истина. Гора, където мислите шепнели, а усещанията имали цвят. Там срещнала Малката – своето вътрешно дете.

Вторият бил светът на външното действие. Свят от структура и движение. Танцьорът ѝ прошепнал:

– Аз съм това, което правя, и начинът, по който го правя.

Третият бил светът на общата душа. Град от светлини, пълен с истории. Жената с огнените очи казала:

– Ние сме тъкан от спомени и смисли.

Четвъртият бил светът на видимата реалност. Свят от системи и отражения. Строителят казал:

– Всичко, което виждаш, е отражение на невидимото.

Когато ги преминала, Пътуващата се върнала при Пазителя. Той ѝ подал семе с думите:

– Засей това там, където корените срещат небето.

– А как ще знам къде е това?

– Когато всичките ти светове зазвучат в един глас, ще го усетиш.

Яна притвори очи, сякаш виждаше дървото.

– Тя коленичила и засадила семето. Нищо не се случило. Дълга тишина. После от него израснало дърво с клони като ръце. С листа, шепнещи спомени. А на върха – две крила.

– Дърво с криле – прошепна Яна. – Нито само дърво, нито само птица. Символ на душа, сраснала с живота и свободна в безкрая.

Кая не помръдваше. В очите ѝ имаше нещо повече от сълза.

– Около дървото започнали да идват други. Всеки с нишка. И дървото светело отвътре. В корените му – спомени за обич. В крилата му – мечти, които още не са се родили.

– И така се родила Песента на Цялото. Не дума, а дъх. Не знание, а присъствие.

– Някъде, отвъд времето, това дърво още расте – каза Яна и положи ръка върху гърдите си. – И ако някога усетиш трептене вътре в себе си, тихо като крило в здрача, може би си близо. До мястото, където корените прегръщат небето.