Думите на баба Миропа Хаджигенова
– Историята за възкръсналия Лазар, дето Исус го вдигнал от мъртвите я знаеш, нали?
– Знам я.
– Сега ще ти разкажа приказката за един друг Лазар – българският. Всяка българска къща си има Дух-стопанин.
– Знам. Дето се почитат на обреда Стопан, на Света Петка.
– Тъй. А Петка е…
– Бож дух! От бога дух на всички духове.
– Браво ма, Райно, къде си го учила туй?
– При баба Магда. И други неща знам от нея.
– Много здраве да ù пратиш на твойта баба от мене!
– Тя не ми е…
– Що рече?
– Нищо. Ще ù предам на баба ми.
– Хубаво. Освен че са имали духове– стопани, българите са почитали духа на гората, този който се грижи за дърветата и света около тях. Именували го Лазар. След Благовец, точно преди Цветница , когато започва новото раждане на земята и соковете ù тръгват отново, се вика и почита Лазар. Тогаз всяко семейство, което има нужда да се поразшири и да увеличи земята си, се обръща към него.
– И как става?
– Представи си, че в дома на някой си Никола преди няколко години се е родила нова рожба, а там вече има достатъчно челяд. Изхранването не е лесно. Затуй след Благовец, Никола отива при бабата на селото.
– Как бабата на селото?
– Е, хубава работа, при тая дето бае, бабува и лекува. Всяко село навремето си е имало такава. И я моли да говори с Лазар. През нощта бабата отива в гората, дето има синор с нивата на Никола, и вика горския дух. Казва му: „Лазаре, преди три лета на Никола му се роди пета рожба. Той е харен човек. На много хора е помогнал, слушат го в селото, всичкият му род се е грижил все за тая земя. Сега има нужда от още. Дай му от твойта гора десетина дървета, че да му стане нивата по-голяма. Пък Никола ще посади толкоз млади фиданки откъм горния синор, по две на името на всяка от рожбите си. А на твое име, Лазаре, ще посади млад дъб и ще го полива дорде заякне коренът му….” Тъй нарежда Бабата и се пазари цяла нощ. На другата сутрин отива при Никола и му казва: „ Лазар рече, може!” или „Лазар рече, не може!” И никой не бива да оспорва думите ù и волята на гората!
– Сякаш някой се грижи да има ред…
– Има и друго. По наште земи народът вярва в силата на дървото и че то може да помага и да лекува. И всеки си е имал дърво, да го брани.
– Дърво-покровител ли?
– Може и тъй да се рече. Аз по бих го нарекла Бранител. И точно на Лазар, когато всичко избуява и дърветата чуват най-много, всеки може да се познае с неговото си дърво.
– И как се познава?
– Лесно. Има дървета, които като ги видиш, ти спира дъхът. Някои са красиви, други стари и с мощ, трети нежни и крехки, четвърти са жилави… според мерилото на човека. Когато видиш твоето дърво, ще си го познаеш. То ще те дръпне. Тогава заставаш срещу него, слагаш лявата ръка на сърцето, а дясната на ствола му и притихваш. Като си постоите малко, трябва на глас да го поздравиш и да му кажеш името си.
– Както когато се нарича водата?
– Точно тъй. И на туй ли те е учила твойта баба?
– Да…
– Жива ли е още?
– Жива е.
– Да се въртиш около нея, че… докрай да ти предаде туй, дето е почнала.
– Какво имаш предвид?
– Нищо, туй си е ваша работа, между двете. Аз за дървото да ти кажа. Като му речеш коя си, опираш чело в него и си давате време. Ако е голямо и мощно дърво, на триста удара на човешко сърце, един път удря сърцето на дървото. Трябва ти поне половин час, за да може едното сърце да чуе другото и да си изпеят песните.
– Какви песни?
– Техните си. Човекът и дървото са от един род. Тоя, дето има коренище. Затуй като се видят, сърцата им запяват. От този ден дървото се грижи за тебе. Всеки път, когато имаш болест или мъка, отиваш при него и я оставяш там.
– Как я оставям?
– Разказваш му я. На глас. Не да си мислиш някакви неща и мислите ти да търчат из главата без ред. Точно с гласа си ще туриш ред. Човек като му се наложи да приказва, тогаз си подрежда мислите и успява да ги види.
– Тя и баба Магда…
– Наречница ли е?
– Да.
– Малко има като нея, да не кажа вече хич няма. Тежък занаят е нейният, никой го не ще. Ама ти, като те гледам, май си нейната семка.
– Доразкажи ми за дървото!
– Като речеш на дървото мъката си и си тръгнеш, дървото я взима и я избелва. Неговият корен се чува с твоя и заедно ти дават сила да се справиш. Но в тая работа има условие!
– Да позная ли? Пак е нещо с равновесието, нали?
– Пак. И винаги е тъй. Такъв е законът. Оставиш ли мъка при дървото, после трябва да идеш да споделиш и радост. Всяка твоя радост, изречена пред твойто дърво, му дава още живот!
– Това само на Лазар ли се прави?
– Не. Можеш да го сториш по всяко време. Има един обред с дървото и на Гергьовден. Ама за него, като му дойде време…
Снимка: вековно дърво в ПП „Странджа.
Най-старото монументално живо дърво на територията на ПП „Странджа“ е близо 1 000-годишен дъб благун, в землището на с. Заберново. Странджанският дъб носи народното наименование лъжник поради неговата прилика с други наши дъбове – по листата прилича на източния горун, по кората – на цера, по жълъдите – на летния дъб. Счита се че е древен вид и родоначалник на останалите наши дъбове. (Незнаех какво е благун и горун, също и лъжник… но днес разбрах 🥰)
