На белия свят има книги всякакви, родени от хора всякакви. Има и книги с приказки, за които не се знае кой ги е родил. А приказките са два вида. Първите – вълшебни. Вторите – магични. Вълшебствата са измислени от хората, за да може светът да изглежда по-добър и по-лесно да се проумява.
А магичните… Е, тях ги пише онази Магия, която се разхожда с голямата връзка ключове за тайните на целия свят. А ключовете се пазят в Средната земя и не всеки може да ги чете. Пък и това, че някой може хич не означава, че Магията му е дала ключа. Магичните приказки са убежище. В тях живее паметта – на човек, на познание, на народ, на цели сътворения… Ключовете на тия приказки са най-скъпоценните и най-зорко се пазят. Умът на дете, посегнало към такава приказка, няма нужда от ключ. Светлото в него ще отвори вратата.
Умът на възрастен, посегнал към приказката, има сила, воля и страст. И все пак Магията ще му приготви десетки изпитания преди да му връчи ключа. Например ще го предизвика да надзърне в средата на приказката. Или ще му пусне скуката, за да я остави. Или ще го накара да погледне как свършва, за изпусне нишката и да се наложи да се връща пак от начало. Или пък ще му помогне. И ще припомни кое откъде се е било търкулналo…
Розмари Де Мео, из „Зарáна“
