Магията на Еньовден

И тая година дойде ред.

Беше се разчуло и много народ искаше да участва. Всичките имаха болка някаква, всичките искаха тая болка отведнъж да си отиде и да изгрее радостта им с изгрева по Еньовден. Райна отдавна се научи, че не става така, както си го мислеха хората. Хората бъркаха Магията с вълшебство от приказките. Мислеха, че нещо може да им се случи за миг заради силата на Вещия. И чакаха Вещият да промени живота им. Народът знаеше добре какво не иска. Но малко бяха тези, дето си знаеха искането. И можеха да му дадат име. Толкова беше простичко наричането, че хората отказваха да го проумеят. Все гледаха да го усложнят, да го надробят, да му измислят някоя по-завъртяна философия, че да има с какво да се закичат. Вселенските въпроси им бяха по-важни от домашните. А нямаха сили да надзърнат в душата си и да видят що е радост – проста, най-скъпа радост. Това, по което толкоз копнееше душата, че дъх не ѝ стигаше сама пред себе си да го признае.

Валеше вече месец без да спира. Миналата година беше сушава. Селяните кършеха ръце, че земята се е напукала от жажда, а сега скърцаха със зъби, че дъждът е удавил реколтата. Природата си гледаше нейната работа. За нея човекът беше само нишка от цялата черга, изтъкана от всякакви дихания. Онази Сила, дето беше сътворила всичко, гледаше цялото да се изравни и нареди, не само човешкото. А човекът не спираше да мисли, че е най-пръв сред всички и да иска първата грижа да е за него.

Райна беше харесала едно място отдавна и често ходеше там. Реши, че за Еньовден е баш каквото си трябва – хем поляна да се е ширнала, да може да се разгърне душата и да полети, хем гъста гора, дето да я свие под лъжичката, пък да се огледа и да попритихне. Три дни преди обреда през нощта се качи пак на високото. Светулките я подхванаха още по пътеката. Задърпаха я за ръкавите, оплетоха се в косите ѝ и една през друга захванаха да ѝ разказват. В селото тоз казал онова, оня – друго. Един вдигнал дувар, друг вдигнал ръка. Младо девойче се появило и не щеш ли останало под покрива на стария козар.

Пък селото гръмнало, че било шафрантия. Бабата, дето изпратила и двамата си сина, най-после се споминала и тя и отишла да си ги наглежда. Кмета го заболял кракът и не можел да ходи, но не спирал да си стопанисва селото. Душманите му се ядосвали и все чакали да рухне, че идвали избори. Знаеше го Райна тоя кмет – от всичкото българско имаше в него. Но беше и от най-сърцатите, дето беше срещала. Човекът си познаваше стоката – и хубавото, и гнилото. Като роднини ги гледаше и като род ги овикваше, пък те все му се опъваха, че не му е селото бащиния. Светулките казаха и за Магда. Завъртяла се душата ѝ горе по поляната да огледа и заръчала да ѝ предадат да има едно наум – и за мястото, и за хората, и за църквата. За… кое?…

Вървеше Райна по пътеката и от време на време краката ѝ така затъваха в калта, че трябваше светулките да я дърпат за косата. Излезе горе и се огледа. Обичаше това място – пред очите ѝ се диплеше Хем, притихнала в лятната нощ, прегърнала рожбите си, приспани от песента ѝ. Вдигна поглед и видя чорлави облаци да се събират пред звездите. Пак идеше дъжд. Тръгна към горната поляна, към билото. Светулките хукнаха подире ѝ. Миризмата на прасета я лъхна отдалеч и спря. Извади една от големите пиратки и я запали. После пак. Така и не ги видя. Гърмът и миризмата на сяра ги разгониха. Много бяха и бяха изровили навсякъде. Ядоса им се. После се сети, че тя им е дошла в къщата, не те в нейната. Свиваше я нещо – не беше видяла още сърната. Винаги имаше сърна. Всяко лято преди Еньовден сърна ѝ пресичаше пътя. С годините някак се беше превърнала в знак, в благословия на мястото. Това лято не я беше срещнала. Имаше време…

Поседя. Потъна в тишината на планината. Не знаеше колко време е минало. Ситният дъжд я бодна да става. Облегна се на Тъмното и го остави да ѝ държи посоката на връщане.

Сутринта звънна на кмета.

– Тодоре, да те видя може ли?

– Че аз съм тука на мегдана, тъкмо пия кафе. Ела, де! – зарадва ѝ се той.

– Ще те чакам в църквата – рече Райна и затвори.

Църквата беше хубава, стара. Не зографисана, а белосана. Усмихната, домашна някак беше тая църква. В много църкви и манастири беше влизала и все я беше лъхвал хлад от камък, от восъчните лица по иконите, от чернилката по стените, от свъсените вежди на поповете… Тука беше светло. Един лъч се промъкна през прозореца и затършува из пясъка със свещите.

– Я, да видим кое е толкоз важно, че чак в църквата искаш да се видим – гръмна гласът на кмета откъм портата.

Свали каскета, прекръсти се, усмихна се и седна на пейката.

– Ходих горе на бърдото – почна Райна, – голяма кал е навсякъде.

– Кал я, то не спря да вали! Чудя се изобщо как си издрапала нагоре! Ти кога се качи? То вчера пак цял ден валя.

– Снощи.

– По нощѝте ли пак, бе? Ей, луда жена! То туй са пак твойте Еньовските щуротии. Горе ли ще ги катериш хората? Много кал, бе човек! То и с тез дъждове горе е джунгла, обрасло е навсякъде! И прасета има много, всичко са изровили, пък и не се виждат в тая папрат. Как ще ги емнеш горе хората не те знам. Ама, ако ме питаш мене, недей!

– Няма.

– Имаш значи акъл! – ухили се Тодор.

– Искам да влезем в църквата – кротко рече Райна.

– Тука?!

– Тука. И друг път сме влизали, в други църкви.

– Какво ще ги правиш тука? – присви очи Тодор.

– Нищо. Ще се постоплим, ще постоим и пак ще излезем в гората. Тази година има много християни в групата, а и нали е рождество на Йоан Кръстител…

– То рождеството е на 24-ти, пък ти твоите ги водиш на…

– На стария Еньовден, на слънчевото седене. Нали знаеш, че християнският празник си е положен върху народния? – усмихна се Райна.

– Знам аз, ама…

– Ще запалим по една свещ, ще наричаме, пък после ще се качим нагоре да посрещаме слънцето.

– В църквата ли ще наричате?

– Да. Всеки ще си даде име на туй, дето му е най на сърце. И ще си вземе сила, да си го сбъдне. И ти ела, ако искаш.

– Не мога. Сутрин ставам много рано с животните, не съм аз за нощни бдения, ама ти, като си рекла…

– Тодоре, ако нещо те притеснява, кажи ми! – погледна го в очите Райна.

– Какво да ме притеснява? Нали си е наше, българско?! Ще дойдат хората с надежда, че Господ ще ги чуе. Ще си рекат техните неща, ще си помълчат и толкоз.

– Знаеш си ги местните. Да не скочат после да те обвинят, че си пуснал някоя секта в църквата, че да се чудиш откъде ти е дошло – засмя се Райна.

– Откъде ти дойде на акъла? – изведнъж се обиди Тодор. – То тука има всякакви, ама такива глупости няма кой да рече. Нали Еньовден ще правиш? Голям празник, всички го знаят. Що да не влезете да почетете и храма? Туй е българско село, тачим си ние обичаите, нали си виждала на сбора и на курбана какво става? Не се притеснявай, хич! Църквата ще ти я оставя отворена. Ама после искам всичко да е наредено, както си го сварила и да щракнеш катинара на излизане!

– Нищо няма да пипаме, Тодоре.

– Айде тогава, до утре! – надигна се кметът и тръгна. Лъчът го огря за миг, докато минаваше през портата.

Когато се събраха вечерта, църквата ги посрещна нагиздена. Райна беше набрала китки, беше прекадила и запалила свещи навсякъде.

Хората се наредиха по столовете и впериха очи в нея.

– Добре сте дошли! – усмихна им се Райна. – Този храм ще ни е убежище тази нощ. Ще го почетем, ще почетем и Свети Йоан Кръстител, чието рождество е едно с Яньовия ден, и ще сторим наричането тук. После ще си сторим другото навън. Някой нещо има ли да пита, преди да започнем?

– Защо сме в църква? – звънна гласът на един от мъжете.

– Вече казах. А и тия дни много дъжд се изля. Горе е кално и животните няма да ни оставят на мира. Ти къде предпочиташ да бъдеш?

– Никъде. Просто… това е християнска църква, а пък ние… – мъжът замълча.

– Вие какво?

– Нищо. Нали не е християнски тоя обред? – доби смелост отнякъде той.

– По-стар е, но е български. А това е българска църква. И мисля, че щом сме се събрали за Еньовден, всички почитаме единайсета народна повеля. Знаеш ли я?

– Знам я: „Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, защото тя е най-скъпа потреба и свещено право на всеки човек!” – нареди думите мъжът, сякаш изправен на изпит.

– Хубаво – усмихна се Райна. – Я да видя колко от вас се зоват християни? – обърна се към другите.

За миг се сепна народът. И след тоя миг се чуха гласове: „аз… и аз…”

– Най обичам, като се сберат християни на обред, дето не е християнски – разсмя се Райна и някак им олекна на всички. – Ех, как го обичам това българско християнство, дето хем си пали свещите в храма, хем си къта обичая и старата вяра. Петре, ти вярата на тия хора тука можеш ли да я почетеш? – обърна се пак към питащия.

– Аз?! Хубава работа! Всеки е свободен да вярва в каквото иска.

Няма аз да казвам на хората… – трепна гласът на Петър.

– Добре. Я, като сме почнали, да питам и онази жена ей там. Че ако има някой, дето трябва да питам, тя е човекът! Гюлшан, ти можеш ли да наричаш в тая църква?

Всички очи се впериха в дребничка жена. Никой не познаваше никого, за първи път се виждаха. Знаеха, че са заедно, за да си нарекат силата и да се опрат един на друг. Вярваха, че водачът им ги е събрал неслучайно точно тях. Друго не знаеха. Не знаеха и че в този миг сърцето на Райна биеше в гърлото ѝ. А дребната мълчеше, навела глава, стиснала ръце в скута си.

– Гюлшан… – прошепна Райна, а църквата подхвана гласа ѝ и го изпрати чак в купола.

Тишината беше оглушителна. Хората седяха побити по столовете и чакаха. Жената вдигна глава и свещите се отразиха в сълзите ѝ.

– Аз… – задави се.

Райна стана, взе си стола и седна срещу нея.

– Погледни ме – погали я по челото и жената се разхлипа, – ако не можеш тук, няма да наричаш. Един да не може, всички излизаме! Никой няма да те кара да направиш нещо против вярата си, нали знаеш! Дала съм ти дума. Сега ти ако речеш, ставаме всички и излизаме.

– Не! – вдигна сините си очи жената. – Никъде няма да ходим!

Искам тука… тука ще наричам и аз с всички…

– Какво има тогава? Какво си ги стиснала тия ръце?! Защо плачеш? – очите на Райна пиеха нейните.

– Заради Милкана… Беше най-добрата ми приятелка, заедно сме расли при мойта баба… че Милкана си имаше само един много болен баща. То… в нашто село не се деляхме на християни и мюсюлмани, заедно си празнувахме празниците…

Жената преглътна и помълча. Хората я гледаха. Райна не пускаше ръцете ѝ. Гюлшан въздъхна и се отприщи:

– Но като тръгна да се венчае Милкана, искаше аз да ѝ кумувам. Тогаз попът рече, че няма как, щото съм мюсюлманка. А Милкана пък му каза на него, че тогаз няма да се венчае пред Бога. Рече, че не признава бог, който дели хората и не пуска най-добрата ѝ приятелка в църквата си. Стана голям панаир. Хората се изпокараха за първи път. Нещо раздели селото. И попът, и имамът рекоха тежки думи тогава. Милкана плачеше по цял ден и все това повтаряше: „Аз без Гюлшан няма да се венчая!” Тогаз баба ни хвана една сутрин и двете и ни изправи пред свещеника. Тъкмо беше му свършила сутрешната служба на някакъв празник и имаше много народ. Попът я гледаше в шалварите и стискаше зъби, ама на баба не ѝ пукаше. Хората се скупчиха отзад и чакаха да стане сеир, че я знаеха колко е серт. Попът гледа и вика:

– Селиха – вика, – защо си дошла, нали не си християнка?

– Не съм – рече баба спокойно, а ние и двете седим отстрани като попарени.

– Джамията ви нали е отворена? Там винаги можеш да идеш – хем равно, хем хлъзгаво нарежда попът.

– Мога, но не ходя – вика му баба и го гледа в очите. – Нямам нужда аз ни от джамии, ни от църкви. Ама мойте деца са решили, че имат. И съм дошла да те питам по кой аршин ми ги делиш, че не ги пускаш да са си заедно баш кога ми се венчае едната внучка?

– Много добре знаеш как ги деля. Не може в християнски обред да участва мюсюлманин, против правилата е.

– Чии правила?

– На църквата.

– Не е ли Бога един? – извиси се гласът на баба.

– Един е – леко преглътна попът.

– Значи тоз Бог и Аллах са едно.

– Няма да отговоря на този въпрос.

– Че аз не те питам бе, Живко – усмихна се баба. – Не питах и майка ти от коя вяра е, кога преди четирсет и кусур години те доведе да ти лея куршум. Дошла съм само да ти напомня, че Бог е един и тез двете момичета са българки. И двете вярват в Бога. И затуй е редно, кога едната застане пред Бога и иска другата да е до нея, ти да не ги делиш!

Баба се обърна и тръгна по пътеката, пък ние с Милкана заситнихме подире ѝ. Хората се разстъпиха. На портата баба спря, обърна се и рече:

– Ще венчаеш детето в събота. С Гюлшан ще дойда и аз заедно с родата от Гоце Делчев. Ще стане голям празник! Бог да те поживи, Живко!

Тръгнахме си.

Попът венча Милкана и аз бях до нея. След службата баба ни дръпна и двете и ни рече точно тия думи: „Почитай вярата всекиму, било тя чужда на твойта, че тя е най-скъпа потреба и свещено право на всеки човек! Ако не го беше рекъл българинът туй, досега зарад вярата да сме се изтрепали. Затуй искам да помните, че преди всичко сте българки и туй е голяма гордост!” Тия думи сякаш ни ги издълба в главите тогава. И сега… заради баба, в нейна памет… ще наричам тука, в църквата. И знам, че и тук Аллах ще ме чуе, защото Бог е един. Хората не дишаха. Райна погледна към олтара. Пред иконата на Богородица се беше изправило Времето. „Хората тебе чакат, Райно!” – рече гласът на Магда в ухото ѝ и я стресна. Райна стисна за миг ръката на Гюлшан и стана. Станаха всички.

И гласът ѝ се понесе бистър и ясен:

Татко мой, който създаде душата ми, да бъде обичта Ти и да бъде силата Ти, както в светлината, така и на земята! Чисто е сърцето ми. Чиста е мисълта ми към Тебе и към тези, с които днес ме събираш!

Бъди с мен в това тайнство на свещената земя българска, за да следвам верния път, Слънце мое, към светлината, с която изтъка душата ми!

И нека реченото ни пред Еньовден да бъде сторено!

– Да бъде! – екнаха гласовете на сбралите се в църквата българи…