Нощта се спусна бавно, като тъмносин шал върху раменете на света. Морето дишаше някъде наблизо, но гласът му вече не беше глас на вода, а на спомен. Вълните се отдръпваха една след друга, сякаш прибираха следите от деня, а небето се изпълни със звезди.

Кая потъна в съня си, понесла морските спомени. Но там се озова далеч от морския бряг. Беше тихо, въздухът ухаеше на мед и канела, а над нея се извисяваше старият орех с корона, широка като памет.

Под дървото стоеше Стогодишната Яна, с кошница в ръка.

– Сънувам ли? – попита Кая.

– Сънят е врата, чедо – усмихна се Яна. – Понякога през нея минава онова, което денят не може да понесе.

Кая седна до нея. Ореховите листа зашумоляха над главите им, сякаш някой прелистваше стара книга.

– Този хляб защо ухае така? – попита Кая.

– Защото не е хляб, а медената питка, замесена не само с мед. Има сладости, които не остават на трапезата. Изгубват се, за да се превърнат в ухание. Слушай сега преданието за сладостта и загубата.

Кая притихна, а орехът сякаш наведе клоните си по-ниско. И Стогодишната Яна приказката подхвана.

❦

Имало едно време жена, която замесила хляб с мед и сълзи. От брашно и копнеж, от щипка сол и дълго мълчание. Омесила питка – не за трапезата, а за спомен. Оставила я на прозореца да втаса, във виделината на изгрева. Но питката оживяла. Била топла, закръглена и уханна – като обещание.

– Не искам да стоя на рафта – рече тя, – ще търся своето място под слънцето.

И се търкулна по пътеката. Търкаляла се през треви и клони, през детство и страх, докато срещнала Зайо.

– Спри, ще те изям! – викнал Зайо. – Не можеш – отвърнала Питката – още не съм опитала света.

После срещнала Вълка. После Мечката. Всички я искали. Всички ѝ се възхищавали.

– Ах, колко си сладка, топла и кръгла! – казвали ѝ те. – Да, аз съм медената питка! – отвръщала тя гордо и се търкулвала нататък.

Но не знаела, че сладкото привлича не само възхищение, а и глад. Накрая стигнала до една лукава Лисица. 

– О, каква чудна питка! – рекла Лисицата. – Не мога да те чуя добре оттук. Ела по-близо и ми изпей своята песен.

Питката се приближила и запяла:

– Аз съм питка златна, медена, замесена с любов, изпечена в изгрев. Търкалям се, търся, не се давам. Нито на Зайо, нито на Вълка, нито на света.

– Пей пак – прошепнала Лисицата, – но ела по-наблизо, ухото ми е старо. И питката се качила на носа ѝ. И пак запя.

А Лисицата – само отворила уста. И вече питката я нямало.

Но… това не е краят.

Лисицата не била хищник, а Пазителка. Вътре в нея медената питка не се разтворила, а се разплела – на нишки. На спомени. На любов и тъга. На топлина, която се разляла в земята. На светлина, която осветила мрака.

От нейните трохи, паднали край старата къща, поникнали цветя с дъх на канела. А едно дете с кехлибарени очи прошепна:

– Виж, бабо… меденото слънце се е скрило в прегръдката на цветето. И ухае с неговия аромат.

И така, всяка изгубена сладост се превръща в ухание, което води обратно до сърцето.