Думата „молитва“ има много значения, съответстващи на духовното развитие на молещия се. Като изключим значението, което ѝ придават истинските мистици, тя в повечето случаи представлява молба, отправена към външно същество или сила. При медитацията, елементът на настойчива молба липсва.
В най-добрия случай молитвата е копнеж на сърцето, докато медитацията се стреми да преориентира ума и да постигне познание и да постигне познание, чрез което да бъде постигнато истински необходимото. Молитвата е подход към сърцето. Тя създава мистици. Медитацията, заедно с мъдрото служене, което я придружава, създава Знаещи.
Медитиращият не моли за протекции, защото знае, че пречистеният ум разчита на Мъдростта, която е вътре в него самия. Той не се моли за добродетели, тъй като знае, че ще ги постигне чрез медитация. Не се моли за другите, защото съзнава, че и сам, без ничия помощ, ще им помогне дотолкова, доколкото тяхната собствена карма би му позволила.
Съществува обаче една точка, в която медитацията и молитвата се срещат. Ако под молитва се разбира „издигането нивото на Вечността“, или ако желанието – онова „искрено желание на душата, изразимо и неизразимо“ – остане неперсонално, тогава молитвата престава да бъде молитва в общоприетия смисъл на думата и се издига до равнището на медитацията.
Това, по което се различават молитвата от медитацията, е елементът на молба към външната сила в първия случай, и съзнателното единство с Бога в нас, търсено във втория.
Крисмъс Хемферис – из „КОНЦЕНТАЦИЯ И МЕДИТАЦИЯ“ – ръководство за развитие на ума
