Образа на св. Йоан през погледа на Рудолф Щайнер:
„В древните Мистерии Исус Христос – а това значи онзи Христос, който трябваше да се появи по-късно – далеч не беше едно неизвестно Същество. Всички Мистерии говореха за Него; за това, че ще се появи на Земята.
Знаем, че древните посветени са наричани „пророци“, защото те можеха да предвиждат бъдещето. Ето защо посвещенията са имали за цел да внесат яснота по един съществен въпрос: Христос ще се яви на бъдещото човечество. От всичко онова, което Йоан Кръстител можеше да знае още тогава, той стигна до истината, която го накара да пророкува: Онзи, за когото говореха Мистериите, сега стои пред него в лицето на Исус Христос.
А как са свързани нещата, как Кръстителят се отнася към Христос, това ще си обясним най-добре, ако си отговорим на два въпроса.
Първият е: Как е поставен Йоан Кръстител в своето време? А другият въпрос ни отпраща към изясняването на някои подробности от началото на Йоановото Евангелие.
И така: Как е поставен Йоан Кръстител в своето време? Кой всъщност е Кръстителят? Той е един, който – също както и други, които са чули нещо за посвещението – узнава за идването на Христос; но в същото време е единственият, комуто се открива истинската тайна за Исус Христос: че появилият се е именно Христос.
Докато онези, които се наричаха „фарисеи“ или с други имена, в Исус Христос виждаха един човек, който всъщност се противопоставя на техния стар принцип на посвещение; в техните очи той вършеше нещо, което тяхното консервативно мислене не можеше да допусне. Именно защото бяха консервативни, те настояваха: „Трябва да зачитаме стария принцип на посвещение!“
„Аз съм гласът на викащия в усамотение“ (Йоан, 1:23) – характеристика, която Йоан сам прави за себе си и която провокира размисъл.
Теодор Николов ни представя един аргументиран и завършен коментар по темата.
„В хода на развитието, през което човечеството минава, истинската мисия на Земята е развитието на Любовта. Обаче тя е мислима само ако идва като доброволен дар от себесъзнателни човешки индивиди, а човекът овладява своя Аз стъпка по стъпка, и Азът прониква в човешката природа бавно и постепенно… Индивидуалният Аз подлежи на бавно и сложно развитие. Човекът също тръгва от един групов Аз, от един Аз, който първоначално е принадлежал на цяла група хора… Ето как, бавно и постепенно, отделният човешки Аз се освобождава от груповата душа, от груповия Аз; бавно и постепенно човекът идва до съзнанието за своя индивидуален Аз. По-рано той усещаше своя Аз като принадлежащ на племето, на групата хора, с които е кръвно свързан, както в пространството, така и във времето; оттук и изразът: „Аз и Отец Авраам сме едно!“, с други думи: „Аз и Авраам сме един Аз“. Така отделният човек се усещаше като подслонен в една общност, защото във вените на всички представители на даден народ тече обща кръв. Обаче развитието напредва. Назрява времето, когато всред тези народи човеците трябваше да усетят своите отделни Азове…
Мисията на Христос се състоеше в следното: да предостави на човеците това, от което се нуждаят, за да се чувстват сигурни в този единичен, индивидуален Аз. Така следва да разбираме и думите, които иначе е твърде лесно да бъдат преиначени: „Който не напусне жена и деца, баща и майка, брат и сестра, той не може да бъде Мой ученик.“ (Марко 10:29). Това изречение далеч не трябва да се разбира в тривиалния смисъл, че някому се дава съвет, да напусне своето семейство. Тук става дума за друго: „Вие трябва да почувствате, че всеки от вас е един индивидуален Аз и че този индивидуален Аз е едно цяло с духовния Отец, който е навсякъде в света.“ По-рано старозаветният човек казваше: „Аз и Отец Авраам сме едно“, защото Азът се крепеше на кръвното родство. Сега Азът трябва да се освободи от ограниченията на кръвното родство и да се обърне към духовните първопричини на Космоса. Кръвното родство вече не може да бъде никаква гаранция, че човекът принадлежи на една общност; гаранцията е в познанието за чисто духовния принцип на Отца, в който всички сме едно цяло.
И така, Евангелието на Йоан се обръща към нас и ни казва, че от Христос идва великият Импулс, от който човек се нуждае, за да се почувства сигурен и вечен в своя индивидуален Аз. Точно тук е обратът от старите към новите отношения; старите връзки между хората се основаваха на груповата душевност, където отделният Аз е слят с другите Азове и не чувства ясно нито себе си, нито другите Азове, а е под въздействието и закрилата на общата кръв, под закрилата на народностния Аз, на племенния Аз.
Следователно, как трябваше да се чувства един Аз, който беше узрял до такава степен, че вече не можеше да усеща връзката с другите индивидуални личности на груповата душа? Как трябваше да се чувства индивидуалният Аз в една епоха, за която можеше да се твърди: Днес съпринадлежността към другите личности, към другите Азове, не представлява вече никаква житейска истина; обаче тепърва трябва да дойде Този, който ще даде на душата духовния хляб на живота, така че индивидуалният Аз да получи своята истинска храна. Индивидуалният Аз трябваше да се чувства извънредно самотен и предшественикът на Христос щеше да потвърди: „Аз съм един Аз, който е откъснат и извънредно самотен…“
Ето защо Йоан Кръстител нарича себе си „викащият в усамотение“, с други думи той вече е самотният Аз, откъснатият от груповата душа Аз, устремен към това, което представлява източник на сили за индивидуалния Аз. „Аз съм гласът на викащия в усамотение.“ Тук ние отново чуваме дълбоката тайна: Всеки индивидуален човешки Аз е предоставен изцяло на себе си; Аз съм гласът на онзи Аз, който е откъснат от другите и търси своята истинска опора, върху която може да застане като един нов, освободен Аз. Едва сега разбираме думите: „Аз съм гласът на викащия в усамотение.“
Из статия публкувана в https://istina.bg/, автор Теодор Николов
Линк към оригиналната статия: https://istina.bg/misiyata-na-yoan-krastitel-vtora-chast/
