Цялата идея за последователността, идеята за едно нещо „предхождащо“ друго във времето, зависи изцяло от нашите паметови процеси… Без памет едва ли бихме имали каквато и да е представа за за време, за минало или бъдеще.. Въпросът следователно е дали паметта представя реален феномен, който ние наричаме време или създава илюзия за „време“.
На пръв поглед изглежда, че паметта ни предоставя една много реална картина за едно много реално минало. Защото ние недвусмислено чувстваме, че можем да познаем не само настоящите късчета внимание, но и миналите, складирани в паметта ни. От тези късчета памет ние естествено заключваме, че трябва да е съществувало реално минало и с това създаваме най-яркото усещане за време и си представяме, че някак си се движим през него към бъдещето. Следователно цялата идея за времето зависи от идеята, че чрез паметта можем да познаваме истинското минало.
Но все пак в картината се е промъкнала една заблуда -за първи път оповестена от св. Августин и потвърдена от Уотс и Шрьодингер. Защото, ако бъдем честни, ние никога не сме наясно с реалното минало -осъзнаваме само една паметова картина на миналото. Нещо повече – тази спомен съществува само в настоящето и като настояще! Никога не осъзнаваме миналото, а само негови картини, които съществуват единствено в настоящия ни опит.
Същото важи и за „бъдещето“ тъй като всяка мисъл за бъдещето представлява настояща мисъл. Неизбежно познаваме „миналото“ и „бъдещето“ само в настоящето и като част от настоящето. Следователно единственото време, което въобще осъзнаваме е СЕГА. Затова и Шрьодингер заявява, че „Разумът е винаги сега. За Разума няма преди и след. Съществува единствено сега и то включва спомени и очаквания.“
Св. Августин е мислил по-същия начин, защото според неговите идеи, обобщени от Бертранд Ръсел – „за миналото и бъдещето може да се мисли само като настояще: миналото трябва да бъде отъждествено със спомена, а бъдещето с очакванията… а и споменът и очакванията са факти от настоящето.“ Следователно, объркването на настоящия момент с миналото знание, води до превръщането на настоящия момент във великата илюзия, наречена „време“.
Това е начинът за зараждане на времето. Друга причина за зараждането на времето е опитът на човекът да избегне смъртта (но това е друга тема, която за сега ще оставим настрана). От всичко описано до тук става ясно, че когато споменът престане да бъде представян за реално знание на „миналото“, а бъде разбран като настоящо преживяване, подпорите на времевата илюзия „време“ рухват. Миналото и бъдещето се сромолясват в „сега, „преди“ и „след“ се сгромолясват в настоящето, линейността се сгромолясва в едновременността… времето изчезва във Вечността.
Всички изброени цитати за времето и вечността, изразяват Прозрението, че настоящият момент съдържа цялото време, и затова самият той е извън времето и именно това извън времево настояще е Вечността -миг без време или продължителност, без предшестващо или последващо, минало или бъдеще… миг, който „притежава цялостното съществуване едновременно и именно това изразява Вечността.“
Тук можем да споменем и Рене Генон, според който… „Този, който не може да се откъсне от гледната точка на времевата последователност и да види всичките неща в тяхната едновременност, не е способен да възприеме метафизичния ред“.
Изображение: pixabay.com
Имайки предвид и научните изследвания в областта на квантовата физика, както и посланията на Посветените… може би е време да преосмислим дефиницията си за „време“… Или поне да се замислим 🙂
Good post. I learn something totally new and challenging on websites I stumbleupon every day. Its always exciting to read articles from other authors and use something from other sites.
Тhanks!