Кая застана под стария орех. Клоните разтваряха сенките си върху земята, а листата тихо зашепваха на вятъра. Въздухът беше изпълнен с мириса на трева и пръст. Точно когато мислите ѝ заприиждаха като облаци в ясното небе,  долови стъпки, тихи като шепот. Стогодишната Яна изплува из сянките. Сякаш самият орех я бе сътворил. Усмивката ѝ беше тиха и премъдра. Такава, която носи в себе си отговори на въпроси, още незададени.

Кая я погледна. Очите ѝ бяха пълни с въпроси.

— Яна, вярваш ли, че хората се срещат случайно?

Яна седна до нея, без да каже нищо, и разплете кичур от косата си. Като същинска магьосница извади нещо от него: червена нишка, толкова фина и невидима, че само човек с особен поглед можеше да я види. Кая я погледна с любопитство, сякаш търсеше отговор в този малък жест.

— Не, дете. Нищо в този свят не е случайно. Има нишка, която свързва сърцето с кутрето, толкова тънка, че повечето хора не я усещат. Но когато стигнеш до края на пръстите си, тя не свършва там. Продължава нататък, свързвайки сърцето ти с друго сърце.

— Червена нишка? — прошепна Кая, не съвсем сигурна как да изрече тези думи.

— Да. Казват, че е пратена от самата съдба. Тънка, невидима, но здрава като самото време. Свързва ни не с волята ни, а с душата. С онези, които сме призвани да срещнем и които ще променят живота ни. И с тези, чийто живот ще променим, без дори да разберем.

— А какво се случва, ако се изгубим? Ако нишката се скъса?

Яна погледна в далечината, сякаш виждаше нещо, което само тя можеше да разбере.

— Нишката никога не се къса. Може да се оплете, да се разтегне, но винаги намира пътя обратно. Дори когато не помниш. Дори когато другият забрави. Съдбата не разчита на паметта. Тя плете с любов.

Кая мълчеше. В очите ѝ проблясваше светлина, утаена между листата. А червеният конец се протягаше в тишината, като че ли разстилаше тънък мост между деня и нощта.

Яна продължи, сякаш шепнеше на самия вятър:

— Тези, които трябва да се срещнат, ще се срещнат. Може да минат години, животи дори, но нишката ще ги доведе. Също както реката помни извора, а птицата — небето.

Кая вдигна кутрето си и го приближи към светлината. Усещаше нежната, но силна връзка. Усмихна се.

— Значи не съм сама.

— Никога не си била. Просто още не си стигнала до онзи възел, където две съдби се разплитат и се сплитат в едно.

Приказката е вдъхновена от японската легенда за червената нишка на съдбата, която ни свързва с другите. Японският народ вярва, че в този живот не се срещаме случайно. Българският народ също споделя тази мъдрост — нищо в живота не се случва случайно.