🕊️
При морските вълни поседна мъж. Положи стъкло на златния пясък, отпи от бутилката с изворна вода и нарисува Красавицата в Спящата гора.
На ловеца пушката гръмна и гората се събуди. Приказните герои в нея, заедно с Красавицата, оживяха. Момиченцето с червената шапчица береше цветя и ягоди в кошничката си. Без гъби. Ловецът долови намерението на вълка, преди той да стигне къщата на бабата, и го разкара. Гората въздъхна облекчено. Елен пристъпи напред с корона от мъх и лъчи.
Красавицата, вече будна, не позна себе си в рисунката. Водата бе отмила пластове от боята. Тя протегна ръце към Червената шапчица.
– Аз съм твоето бъдеще – прошепна момичето.
– А аз съм твоето минало – отвърна жената.
И миналото, и бъдещето се прегърнаха в настоящето. Вълкът, прегърнал своята сянка, седна до бабата и ѝ подаде боровинка.
– Не съм гладен вече. Научих се да чувам тишината.
Бабата се усмихна с очи, пълни със светлина.
Седемте козлета с козата кротко пасяха. Иззад дърветата се показа Малечко-Палечко, яхнал лешникова черупка.
– Бях малък, за да ме чуят. Но сега, когато гората говори, и моят глас звучи като песен.
Така приказките пренаписаха себе си. Не за да се забравят, а за да се помнят героите. А вълните все така разказваха.
Сокол се стрелна към малката черна птичка, но ловецът от Черно море, с прякор „Пилето“, го превари и соколът отлетя на горната земя. Птичката полетя към Черното море и навести къщата на ловеца, за да му благодари. Неговата детска учителка, от небето в сърцето, изпя на внуците си песничката за двете ръце на Бога:
„Хей ръчички, хей ги две. Те ме слушкат най-добре. Едната мие другата, а пък двете – лицето.“
И тогава, точно когато слънцето докосна хоризонта, се търкулна Медената питка. Уморена. С мека коричка. И с аромат на дом.
– Бягах, защото мислех, че ще бъда изядена. Ала сега знам – исках да бъда обичана и споделена, като питка около огъня.
Бабата постави паничката. Момичето ѝ подаде ръчичка. И всички седнаха в кръг. Мъжът на Жената разчупи питката на четири. Никой не бе изяден. Всички бяха нахранени.
