Това, което нарекох “структуриране на деня” (и на повседневността) е “нещото”, от което зависи какъв е нашият ден:
- дали е начало или пък е… ”очакване на края”;
- дали е нова възможност да избереш и потвърдиш живота си;
- дали е проява на скучна, еднообразна търпеливост и примиреност (която пасивно и съзерцателно, т.е. бездейно изчаква “изнизването на големия ден на живота”, неговия заник и залез, пропускайки обаче всички възможности за промяна, за различие);
- дали е проява на живот – живота обича различието, новостта – или пък е израз на някаква обреченост на смъртта, симптом на отказа от живот (свеждащ се до пренебрегването на различността и отдаване на еднаквостта: “смъртта всички изравнява”).
Затова казах, че какъвто е нашият ден, такива сме и самите ние, отношението към своя ден показва действителното ни отношение към самите себе си, към своя живот, моят зазоряващ се ден – стига само да го разбирам така – е всекидневно потвърждение на свободата и живота ми, той е ново предизвикателство на съществуването ми, на което съм длъжен да отговоря достойно. Разбираме ли обаче какво е денят за нас, живите и обичащи живота човешки същества?
Едва ли, рутината на всекидневието всеки ден се опитва да убие автентичното ни отношение към своя ден, към деня като начало и като свобода, а също и като живот, от който не можем да се отказваме – или пък да го погубваме. Това, че животът ни е цялост от следващи един след друг дни (във всеки един от които можем отново да започваме живота си, било отначало, било отнякъде, където преди време сме спрели) е неоценимо предимство, което не бива да губим или зябравяме.
Линк към оригиналната публикация: https://liternet.bg/publish4/agryncharov/vremeto/13.htm
Изображение – Планина, Връх сред Облаците
