Автентичното отношение към новия ден е изразено най-добре отново от Хораций: “Считай всеки ден за последен”… и дори за единствен, все едно че само в този ден трябва да получим от живота всичко, което той може да ни даде. Тези, които пренебрегват това, мислейки си, че “има още много дни”, поне утрешния ден може да замести този, трябва да знаят написаното в Притчите Соломонови: “Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш какво ще роди тоя ден!”
Всеки наш ден е нов – какво обаче ще се получи от него ако ние самите сме си все същите? Ясно е какво: неговата новост ще бъде “затрита”, а нашата инертност ще преживее още едно тържество. Много често точно това става, можем ли обаче поне от време на време да го избягваме?
Идващият и дошлият вече ден е открито спрямо събуждащия се човек бъдеще, което трябва да бъде посрещнато и реализирано: за да се сбъдне, за да не бъде пропуснато и загубено. Нека да се вгледаме в непосредствеността на всекидневното преживяване на бъдещето, в съотнесеността с което създаваме себе си.
Всяка сутрин се събуждам и от този миг съзнанието ми “забягва” напред в непосредствено предстоящото, откриващо ми безброй възможности да подредя днешния си живот. Какъв искам да бъде денят, какъв мога да бъда аз самият в него? – този е въпросът, който “увисва” или се”стоваря” върху ми още с отварянето на очите. От този въпрос съвсем не мога да се скрия, той ме преследва през целия ден – въпреки че аз трябва да съм преследващият го. Ясно е, че в мен трябва да се появи проект за потребното и желано бъдеще, който да е достатъчно убедителен и силен за да ме “отлепи” от постелята (“утроба” на съня и небудността!) и да ме накара да се впусна без колебания в ритъма на моето всекидневие: автентичното всекидневие, което не искам да загубя – защото без него нямаше да съм аз самият.
При това аз трябва да съхраня свободата си, т.е. усещането си, че ставащото става по мое желание и по мой избор, а не ми се натрапва независимо от мен, използвайки ме за неизвестни на мен самия цели. Дори и да реша да се откажа кардинално от всичко, което до вчера съм правил, т.е. да избера възможността да пролежа” в леглото си целия ден, то това вече е предопределило бъдещето, от което вечерта вероятно ще изпитвам погнуса, гадното усещане че “такъв не мога да се понасям”, съзнанието, че подло съм избягал, опитал съм се да се скрия от предизвикателствата на изгряващия ден.
Линк към оригиналната публикация: https://liternet.bg/publish4/agryncharov/vremeto/13.htm
Изображение: https://www.istockphoto.com/
