Обратното пътуване до Новото начало
Човек се ражда в своето семейство, своята родина и култура и още като дете слуша за този, който е общия пример, и той усеща дълбокия копнеж да стане и да бъде като него. Той се присъединява към еднаквите разбирания, упражнява се в дъгогодишно култивиране и следва големия пример, до като стане същия като него и мисли, говори, чувства и желае като него.
Но весе пак усеща, че нещо му липсва. И тогава тръгва на дълъг път, за да може в най-голямо уединение евентуално да прекрачи една последна граница. По пътя минава покрай стари градини, отдавна изоставени. Там цъфтят само диви рози и високи дървета се отрупват всяка година с плодове, падащи равнодушно на земята, защото не са потребни на никого. След тях започва пустинята.
Много скоро го обгръща непозната празнота. Всяка посока тук му изглежда еднаква и дори картините, които от време на време се появяват пред взора му, той скоро започва да разпознава като празни. Върви напред и когато вече отдавна не се доверява на сетивата си, вижда пред себе си извора. Той блика от земята и бързо попива обратно. Но до там, където водата му достига, пустинята се превръща в рай.
Когато се оглежда около себе си, пътникът вижда двама чужденци да идват срещу него. И те са минали по същи път като него. И те са следвали техния пример, докато са станали като него. И те като него са се отправили на дълъг път, за да прекрачат евентуално една последна граница в уединението на пустинята. И те като него са намерили извора. Заедно те ниско се навеждат, пият от същата вода и се чувстват почти при целта. После казват имената си: “ Аз се казвам Буда“. “ Аз се казвам Исус Христос“. “ Аз се казвам Пророк Мохамед“.
Пада нощта и над тях засияват звездите, недостъпно далечни и тихи. Всички се омълчават и един от тях тримата се чувства близо до големия пример, както никога до сега. За миг му се струва, сякаш може да предусети каквото му се е случило, когато е узнал безсилието, безполезността, безропотността. И как би трябвало да му се случи, ако беше узнал и за вината.
И на следващата сутрин той тръгва обратно и се промъква през пустнията. Още веднъж пътят му води покрай изоставените градини, докато стига до една градина, която е неговата. Пред входа ѝ стои старец, който сякаш го чака и казва: „Който толкова отдалече е намерил обратния път като тебе, той обича влажната земя. Той знае, че всичко, което расте умира, и когато престане да съществува, то служи за храна на оставащото.“ „Да, отвръща другият. Аз приемам закона на земята“. И започва да я обработва.
Из „Закони на любовта“, Берт Хелингер – бащата на Констелациите
Изображение: https://pixabay.com
