Мисията и задачите са първо към себе си, едва после към всеки друг и едновременно със това към едно огромно нещо, което винаги е цяло. Каквото и да се случва вътре в това цяло, везните на светлото и тъмното са в равновесие. Ние се движим в това равновесие, не то в нас. Наричаме го избор. И няма нищо друго и никой друг извън нас. Има огледала, които сами сме си поставили за себе си. Заради задачата, заради мисията си.
Люлеем се между любов и омраза. Но любовта е единствената реалност, а омразата е илюзия, тя е твоята болка, която произлиза от ума ти. Твоята болка е от теб самия, защото друг няма. И тя също е огледало. Нали не забравяш, че огледалото е обърнат образ? Вътре в това цяло, омразата, болката и страховете са обърнатият образ на любовта. Ние живеем в обратния свят на душата си.
Нарочно сме предизвикали себе си, нарочно сме се ограничили, нарочно сме се самоизлъгали, за да изживеем всичко това, да го познаем и открием разликата. И се раждаме отново и отново тук, докато не изберем да затворим човешките си очи и да спрем да живеем в илюзията, докато не открием в себе си онова вътрешно зрение, което ще повдигне завесата и ще покаже истинската реалност.
Вярвам, че все някога човекът ще счупи огледалото или просто ще му обърне гръб. И ще се събуди за истината още тук, на Земята, в земното си тяло, с човешкото си съзнание. Това е пробуждането, това е спасението!
Но обикновено си отиваме от тази земя, познали само отражението на любовта в огледалото. Защото вторачени в обратния образ на любовта, започваме да му вярваме. И неусетно се превръщаме в скептици, в същества без вяра, в човешки създания, издигнали в култ телата, логиката и разума си. И свикваме да бъдем цинични към сърцето си. Дори започваме да харесваме този цинизъм. Заради болката в истината.
Мария Лалева, из „Пасиансът на Архангелите“
Снимка на Phuc Nguyen от Pixabay
