Времето се огледа, пооправи диплите си и се настани под сянката на стария орех. А момичето си сложи червената шапчица, взе кошничката и отиде в гората орехи да си събере.

Там, под дебелата сянка, срещна чудно хубава жена. Елегантна, с лъскава черна коса, прибрана в кок. Облечена в черна дълга пола, червено сако и обувки с висок ток. Маникюрът ѝ – тъмночервен, а в ръката държеше лъскав черен бастун.

Погледна я момиченцето, а жената се усмихна с думите:

– Ела, детето ми, поседни. После с орехи кошничката ще напълним – рече и отсече.

– Ти коя си? И ти ли за орехи си дошла? – попита момичето.

– Учителка съм, чедо. Орехи си имам. Три кошници съм си събрала. И ти ще си напълниш твоята. Тук съм, за да слушам шепота на листата на ореха. Те живи приказки ми разказват.

– Аз съм Червената шапчица. Така ми викат. Ти как се казваш?

– Яна се казвам. И съм на 100 години.

– Защо си остаряла? – попита учудено момичето.

– Много орехи съм си събрала, затова.

– А кой пише приказките на листата?

– Корените, чедо. Корените ги пишат. Листата само ги разказват.

– А ти как чуваш гласа на листата?

– Чувам с душата, но само когато съм в тихото, че те шептят.

– Моля те, разкажи някоя от приказките на листата.

– Ще ти разкажа. Ти нали за това дойде?

– Аз за орехи дойдох.

– Така де, тя приказката в орехите е, но както и да е.

Момичето седна, с едната ръка все още държеше кошничката, а другата бе изпънало на коляното, притихнало от интерес. Яна погледна към големия орех, чиито клони се простираха високо в небето, докосвайки облаците, а сянката му беше толкова дълга и нежна, че приличаше на защитено гнездо на някое свещено същество.

– Виждаш ли тези листа? – каза Яна и кимна към дървото, сякаш самият орех бе живо същество, което можеше да разказва истории. – Те говорят за всичко, което е било, и за всичко, което ще бъде. Всеки лист носи част от миналото като спомен и част от бъдещето като обещание. Всяка история има своето време да се роди.

– Но какво разказват листата за мен? – попита Червената шапчица, все още неразбираща съвсем какво има предвид Яна.

– Листата знаят, че идваш – усмихна се Яна тайнствено. – Те знаят твоята история и твоята съдба. Не случайно се казваш Червената шапчица. Има причини да носиш този цвят. Има символика в него. Червеното е цвят на пътуването, на кръвта и на обновлението. Пътят ти не е случайно начертан.

Червената шапчица погледна внимателно Яна. Не знаеше как да обясни чувството, което я обземаше – нещо като разпознаване, но и нещо по-дълбоко, което едва ли можеше да назове. Щеше да попита още нещо, но Яна продължи:

– Но остави приказките за малко, чедо. Орехите не са просто плодове на дървото. Те съдържат в себе си целия цикъл на живота, както и всяка твоя стъпка по пътя ти. Когато напълниш кошничката, ще разбереш повече.

Момичето усети как вятърът леко започва да се усилва и листата на ореха засвистяха, сякаш наистина шепнеха древни тайни. Яна притихна, като че ли погълната от тяхната музика, а Червената шапчица, без да може да се сдържи, попита:

– И какво ще ми разкажеш, Яна? Какво казват листата за мен?

Яна се усмихна нежно, както само възрастните могат да се усмихват, когато разбират повече, отколкото се казва на глас.

– Ще ти разкажа приказка. Но тя ще е твоята, чедо. Всяка приказка има много начала и всяко начало е в ръцете на този, който ще я разкаже.

Тя се замисли за миг, след което погледна към момичето с поглед, който сякаш виждаше през времето и пространството.

– Ще ти разкажа как орехът помага на пътниците да намерят пътя си. И как всеки от нас е част от едно голямо, безкрайно пътуване.

И хубава Яна приказката подхвана.

– Имало едно време момък и девойка. Харесали се и се залюбили. Във вярност се врекли. Момъкът Стоян се казвал, момата Мирка. Отишъл момъкът войник, а Мирка обет му дала да го чака, а той, като се върне от служба, обещал за жена да си я поиска.

– Тези приказки ги знаем! – прекъснало я момичето. – После той се върнал и се оженили. Три деня яли, пили и се веселили и живели щастливо 100 години.

– Тази не е същата, друга е. Слушай и не ме прекъсвай.

– Родителите на момата обаче решили да я задомят с друг ерген. И докато Стоян бил на служба, уговорили годежа. А Мирка Стоян си искала.

– Те значи са лоши, как така?

– Ами така, по това време така е било. Отишли родителите на момъка да се сватосват, да я поискат Мирка и да си я отведат в техния дом.

– И какво стана? Отведоха ли я?

– Слушай де. Много си нетърпелива. Научи се на търпение. И отиват годежарите с гайда и тъпан, както си му е редът. Преди това родата си събрали и те ги чакат да се върнат с момата. Излезли на Мирка родителите да ги посрещнат отвън. В къщата имало една малка стаичка, дето гледала към задния двор. И Мирка скочила през прозореца. И избягала. Скрила се при родата на Стоян. Той се върнал и тя му пристанала.

– И живели щастливо. Така свършват всички приказки, нали?

– Така де. Взели се и добър живот живели. Ама то всяка приказка има две страни.

– И коя е другата?

– Как коя… тази на другия момък.

– Аз забравих за него. Той сигурно си намери друга мома и си живеят щастливо. Същата работа – отсече умното момиченце.

– Не е същата, чедо, не е същата. Те родителите на момата му намерили още същия ден, за да не се посрамят, как без мома да се върнат. У тях родата събрана ги чакала, мома да посрещат. Отишли да поискат друга девойка в селото. Красива, но сляпа. Нея никой нямало да я поиска за жена. Сигурно било, че ще им я дадат.

– А тя защо не виждала, така ли се е родила?

– Не, не се е родила така. Виждала е. Здрава и красива мома била. И тя си имала любим, и те си дали обет да се вземат. Но не им било писано. Момичето се разболяло и ослепяло. Момъкът развалил годежа, друга мома си взел от далечно село, че от съседните моми го знаели и не го искали. Вдигнали голяма сватба. Родило им се дете. До третата година обаче девойката и тя нещо се разболяла и ослепяла.

– И той друга мома ли си взе? – попита момичето с насълзени очи.

– Не, чедо. Остана си при жената. Отгледали си децата. Такава му била съдбата.

Вятърът раздвижи клоните на дървото. Орех се отрони и падна в кошничката. Чудният звук на падането му звъня в тишината, сякаш природата сама подготвяше следващата част от приказката.

Червената шапчица си свали шапката, а жената извади от своята кошница пиличка за нокти и си пооправи маникюра.

– Но това е само приказка, нали?

– Да, девойче, само приказка. Жива приказка, живяна. Друга да ти разкажа ли?

– От тези живите ли? Разкажи ми.

– Тази е… една по-своеобразна приказка. То… всяка приказка е такава де… все е урок, ако е от живите приказки. В същото село, по друго време, селото си имало кмет – добър, начетен и мъдър човек. И любознателен, обичал книгите. Спечелил си добро име сред съселяните си с умереност и грижа за общите дела. Обичал си селото, искал землището да разшири. Между тяхното и съседното село имало ливади, гори и пасища с богата черноземна почва, спорна за двете села. И двете села земята искали. Кметът на селото, за което ти разказвам, разрешил спора по своеобразен начин. Накарал съселяните си да засеят ливадите със сено. После го окосили, изсушили сеното и го събрали на купи. Подучил ги тайно да ги запалят.

– Но как така, това е лошо? – възмутило се момичето, сложило си пак червената шапчица.

– Не бързай да съдиш, чуй първо цялата приказка. Цялото е по-важното.

– В качеството си на длъжностно лице, кметът завел дело срещу селяните на другото село. Обвинил ги, че са му запалили сеното.

– Но това е лъжа! Тази приказка не е хубава! – тропнало момичето с крак.

– Да, така е. Лъжа е. С право се ядосваш, но пак бързаш. Не си чула цялата приказка. В съда кметът на другото село заявил, че тези земи не са техни, нито земята е тяхна, нито сеното. Че това са земи на другото село и че те вероятно по невнимание са запалили сеното. Това били земите, за които двете села са спорили. Спорните земи. И „лошият“ кмет тогава признал в съда, че е вярно, че земята и сеното са на тяхното село, и затова е готов да поеме отговорност за пожара. И така придобил земята за тяхното село. С находчивост и мъдрост разширил землището на селото, което обичал.

– Но това е добро за селото, нали? – замислено промълвило момичето. Стана му топло и си развърза шапката. – Това за пожара обаче е лошо, нали? Може ли едно нещо да е хем добро, хем лошо?

– Знам ли. Може и да може.

Вятърът се усили, пак клоните огъна и орехите в кошничката станаха два, преди приказката да е свършила.

– От тази обширна земя кметът нищо не взима, всичко остава за селото. Жена му възразила, искала и за тях да остави част от земята, че имат петима сина и само 300 декара земя, които ще са малко за петимата им синове. А той ѝ отговорил: „Ако децата ми са кадърни, ще я увеличат. Ако са некадърни – ще изгубят и 1000 декара.“

Вятърът обрули клоните и орехите в кошничката станаха 3… после 5, 8, 13, 21… и така, докато момичето слушаше приказките, кошничката се напълни с орехи.

И девойката пак свали шапката. Жената ѝ подари гребенче и си среса косата.

– Хайде, набери си цветя… Виж, докато си бъбрихме, колко са нацъфтели.

Девойката откъсна бяла маргаритка и си я забоде зад ухото.

– Ти не ми каза как се казват лошият-добър кмет и селото? – попита момичето.

– Келешкьой е името на селото в приказката, а кметът е Шибила. В приказката се казва, че той променил името на селото – Трояново го кръстил, на цар Траян. Много обичал селото си, затова търсил му хубаво име. Обикнал името Трояново – и заради Троя, и заради император Траян, и заради царя от приказката. Предложил селото да се преименува така, да е различно от града Троян в Балкана. Да приляга на хубавото им китно село. После училище построил за децата.

И 34 орехите в кошничката станаха.

– А Шибила? Какво чудно име?

– С дълбоки корени е… името. Прадядо му веднъж стоял край селската чешма и гледал момите, които си наливали вода. Обзаложил се, че ще свали с куршум китката от ухото на една от тях, без да я нарани. Стрелял, свалил китката от главата на девойката и пробил котела, но не я наранил. Тогава му прикачили прякора „Шибила“, който се превърнал във фамилно име на рода му.

– Хубаво е името. Но защо го е направил?

– Да уцелиш китка, без да нараниш девойката, това е жест на мъжество и почит едновременно. Името „Шибил“ тук идва от потомствена чест. От паметта на рода, вкоренена в смелостта и красотата на мига.

Момичето докосна маргаритката зад ухото си.

– Твоята китка си е там. Рано ти е още куршум да ти я отнесе… Хайде, време е да си вървиш. И да не си забравиш кошничката с орехите.

– Но кой я напълни?

– Вятърът, чедо. Вятърът обрули клоните.

– Разкажи още една, моля те!

– Ще паднат още орехи и ще ти е тежка после кошничката. И да си ги хапваш… по два-три на ден.

Момичето си сложи червената шапчица в кошничката при орехите и тъкмо да тръгва, съзря красива гъбка на полянката до ореха. С бели точки по червената шапка.

– Виж каква красива гъбка! – и посегна да я откъсне.

Жената я погледна мълчаливо. Момичето погали гъбката, ръката ѝ трепна и рече:

– Много е красива! Нека да краси полянката.

– Отровна е – уточни жената и си разпусна косата.

– Просто не е ядлива, но е много хубава.

Момичето се върна под ореха. Застана пред жената и я попита:

– Искам да благодаря за приказките… и нещо да подаря. На теб ли трябва, или на ореха?

– Какво ще подариш?

– Червената ми шапчица. – Взе шапката от кошничката и я подаде на жената.

Тя я завърза на един от клоните на ореха.

– Да вървим, че слънцето ще залезе. Май се налага да ти помогна за кошничката, че натежа – рече жената и се усмихна.

❧„Живите“ приказки, както и „Проектите“ на Кая, описани в „Кая пред портите на Мая“, са преживяни и съхранени в Историческата памет на Шибилевия род. Първата – разказана, а другите – записани в семейната летопис на рода от Стоянка Христова Шибилева, доживяла почти 100 години. Учителка и пазителка на семейните ценности и традиции. Светла ѝ памет! Много деца е учила и на добри дела ги е научила.