Да седнем един срещу друг… Всеки със собствен живот, неизбежно обвит във веригите на раните. Всеки със собствено минало, което оцветява със свой оттенък обектива на призмата, през която наблюдаваме света вън от нас, създаден от потиснатите ни и неосъзнати части вътре в нас. Но истината*, моя… твоя… нека я поставим в центъра днес.

„Мога да избягам“ – част от мен продължава уплашено да шепти. Онази част, която най-много се нуждае от този момент.

„Да. Това е добре… бягай.“ – съветва ме категорично егото. Усмихвам му се с любов и оставам.

Истината винаги е била там… в Телоса на космоса* и е чакала душата ми да се вслуша в нея. Ясна, любяща, щедра… нито моята истина, нито твоята. Няма значение дали ти или аз – първи… Не би могло Творението да се прояви в цялата си хармония, ако и двамата не бяхме пристигнали тук – в човешкия си, несъвършено съвършен предел на това, което сме.

Прегръщам я – Истината, светеща, ясна, чиста и недвойствена. Двойствеността вече не е война – превръща се в танц. Няма победители и губещи, няма правилно или грешно. Няма виновни. Една и съща „грешка“ втори път е вече избор, а трети – ненаучен урок.

Танцуващата ми душа си проправя път през гласовете на хиляди субличности* и среща твоето, което е следвало същия път. Наполовина – едната половина е в мен, другата – в теб.

Танцувай с мен – аз съм ти… ти си аз. Танцувай с мен в Тъмата по стъпките на Светлината. Вятър, вода, огън и земя завихрят магията на танца.

* „Азът съдържа множество субличности. Повечето от тях се преживяват отчасти като различни вокали във вътрешния диалог на човека.“ – Кен Уилбър, из Интегрална психология