Описано от Розмари Де Мео в книгата „Стопанката на Господ“

В живота си мъжът три пъти сторва Преображение. Първият път -като навърши седем години. Тогаз се смята, че момчето е достатъчно голямо и знае кое е добро и кое -лошо. Тогаз от баща си получава първият си нож. С тоя нож ще се пазят до края на дните си. Рано, преди изгрева бащата води сина си на нивата. Земята трябва да е родова, неговите хора да са я копали и жънали. То сега градските деца си нямат земя. Ама ако рече някой баща си да научи син си как се става мъж, все ще му намери колая. Ще го изведе някъде. Навън, на жива земя, дето се чува как диша пръстта. Та оставя бащата сина си сам, застава далече, да не го вижда момчето, но пази да не минават хора. Момчето требе да си се усеща само, да си изпита куража. Когато почне изгрева и сянката му се просне дълга зад него, с ръка на сърцето първо требе на глас да заяви пред слънцето: Изрича си ясно и високо името и къде му е коренът: “ Аз съм Георги и съм българин!“ -казва. След туй вади ножа и си отрязва сянката -прокарва бразда в пръстта зад петите си. В тоз час момчето отрязва пъпната връв с майка си и става мъж!

Втория път мъжът прави Преображение, когато му се роди първа рожба – мъжка или женска. Тогаз отива на същото място, сам с оня нож -от баща му, дето е. Слънцето изгрява, му пада дълга подир него и тоз мъж пак му се заявява кой е. И казва пред слънцето, че го е избрала първа рожба и че пътят му вече ще е преплетен с нейния. После се зарича, че ако се наложи, ще си даде живота за нея! Дига ножа и пак реже си сянката. И от тоз изгрев пътят му не е сам път, а два пътя -преплетени.

Не всеки мъж стига до третото Преображение. Третото требе да го е заслужил. Тоз ден настъпва тогаз, когато е отчувал рожбите си, погрижил се е за бъднините им, дигнал е къща или чешма, оставил е с нещо дирята си. Ако няма рожби, да е стигнал до покой в сърцето. Тогаз иде време да се погрижи за неговата душа, преди да се прибере в Светлото. По ранни зори облича нова бяла риза и отива на същото място, на родовата си нива, с татковия си нож. Някои го правят на гроба на баща си или на дядо си. Слънцето изгрява и тоз път се гледат дълго, знаят се, радват си се. Когато е готов, старецът вади ножа и си реже последната сянка. Оттука тръгва душата му да се прибира в Слънцето, към смъртта си. Настанало е време за дълбока оран, да си види Орендата. Какво си казват тогаз човекът и Слънцето, си е тяхна работа. После старецът се прибира у дома, съблича си бялата риза и я дава на жените да я приберат. Те знаят, че като си отиде от тоз свят, требе да го умият и положат в нея.

Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео

Може да харесате още ..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *