Имало едно време в Безкрая, където времето не съществувало така, както ние го познаваме. Тук, в пространството без начало и край, живеела една малка звезда на име Луна. Луна не била като всички останали звезди, които разсейвали светлина и радост в нощното небе. Тя имала нещо по-особено — тя била проводник на тишината и наблюдател на всички истини.
Един ден, докато пътувала през безброй галактики, Луна срещнала древен поток. Този поток бил не просто вода — той бил същността на вселената, носещ в себе си всяка мисъл, всяка идея, всяко усещане и спомен.
Потокът не се движел в една посока. Той бил безкраен и течал във всички посоки едновременно, превръщайки се в нещо ново с всяка своя капка.
„Какво е твоето име, Поток?“ попитала Луна.
„Нямам име,“ отговорил той. „Аз съм просто потокът на всичко, което съществува и което някога ще съществува.“
„Как тогава знаеш какво е твоето предназначение?“ продължила тя, гледайки как течението носи светлината и тъмнината в себе си.
„Аз не знам предназначение, Луна. Аз съм самото движение. И когато се движиш, няма нужда от цел — защото целта е самият поток. Въпросът не е къде отиваш, а как се чувстваш в пътуването.“
Луна замислила се дълго. Звездите, които познавала, винаги имали посока, винаги се опитвали да бъдат някъде. Но този поток… той бил самото съществуване, без нужда от обяснение.
„Аз също съм част от потока, нали?“ запитала Луна.
„Да,“ отговорил потокът, „и ти, и всички други звезди, и всяка капка от света — всичко е част от едно и също безкрайно пътуване.“
И така Луна се потопила в потока, усещайки как всяка частица от съществуването се слива в нея. Тя разбрала, че безкрайността не е нещо далечно, а е в самия процес на живота, във всяка малка стъпка и всеки миг, който живеем.
В Безкрая няма да намериш началото и края. Но там, точно в това безвремие, всичко е възможно и всеки миг носи със себе си ново начало.
С обич: Ая
