Излязло е дребно девойче, под слънчоглед поприседнало, комат хлебец извадило и тихичко занареждало:
„Една трошица за мене, една за Богородица давам. Една глътчица за мене, една за Богородица давам.”
От залъка си половин отчупвало и милно на земя го полагало. От водица си кротом отпивало и на земята по малко отливало. Минал старец тъдява. Съгледал девойчето, чул го. Поклатил глава уморено, с очи празни, бездънни.
„Де е Богородица, моме, че на пръстта тъй сладко нареждаш?”
„Не я ли видиш бре, дядо? Ей тука, под слънчогледа.”
„Що ще пък в земята, моменце, Святата божия майка? Нея си я знайм на небето, оттам ни гледа и чуе.”
„Баба ми друго е рекла! – тропнало девойчето дребно. Че Богородицата е тука и хлебецът иде от нея. Рече да си я храня, че още хляб да ни ражда. Водица да ù напивам, че и тя сещала жажда.”
„А бре, девойче, гламаво, тя е Бога родила! – сепнал се вехтият дядо.”
„Туй ми го е баба рекла – зарадвало се девойчето дребно. Рече, че всички сме Бога, и хлябът, и аз, и водата. И всите си имаме корен, дълбоко тука в земята. Затуй си го храня сегинка и често си го поливам. На мойта Богородичка милна, приказки й завивам.”
Приседнал вехтият дядо до дребното, бело девойче. Погледнал си сенкята дълга, сълзица си скришом забърсал. Извадил от своя си хлебец и тихом ù той занареждал:
„Една трошица за мене, една Богородицу давам. Втора трошица за мене, трета Богородицу давам.”
Приказно пиле запяло нейде в дъба над глави им. Слънчоглед се мигом поместил, извор в нозете им бликнал. Скокнало буйно момето:
„Дядо, Богородица иде, бързо сваляй калпака“
„Добра стига, Райно, бело ми, чудно девойче! И на теб, харен Илия, добро да ти Слънцето дава! Благо дарявам за хляба, дето ми го тука дарихте! А за твоите думички, Райно, и баба ти с благо дарявам! Пък за мъдростта ти, Илия, Райнини думи да чуеш, нивата ти трижди ще ражда. Заслужен покой, ще да найдаш. А на вас двамата тука, дето си дадохте хляба, Моята дума ви давам – родът ви вечно да ражда!”
Тъй Богородица рекла, по чело Илия целунала, поклон на Райна си сторила и пак се в слънцето дигнала. Плеснала Райна с ръцете, грейнала цялата бяла. Припнала кат кошута надоле, за Богородица да разправя. Останал дядо Илия. С хляба в ръка поприлегнал. И с Богородицата в очите. Покоя си в радост намерил!“
Изображение: https://pixabay.com/
