Имало едно време една малка капка, която живеела на върха на планина, в кристално чист поток. Денем капката блещукала под слънчевите лъчи, но вечер, когато месечината я оглеждала в огледалото на водата, тя си шепнела:
„Искам да бъда не просто капка, а нещо по-голямо…“
Една нощ вятърът прошепнал по камъчетата:
— Ако мечтаеш да станеш море, тръгни надолу – през реката, през долината, покрай поля и гори.
Капката събрала смелост и се отпуснала по малката пъргаляща рекичка. По пътя я срещнали:
-
Листото, което я приютило за миг и ѝ разказало за танца на сенките в плитчината.
-
Рибката, която я потъркала с люспите си и ѝ прошепнала за дълбините, където светлината и тишината стават едно.
-
Каменчето, което я спряло и ѝ напомнило, че понякога да се спреш е нужно, за да видиш красотата на отражението си.
С всяка среща капката усещала как сърцето ѝ расте. Всяка капка в потока я прегръщала и шепнела:
„Никой не е твърде малък, за да бъде част от нещо безкрайно.“
Накрая реката се пресекла с могъща река, и капката замръзнала от вълнение — сега тя беше една от безбройните капки в ширнало се пространство. Дошло време за последната стъпка: устремила се към морето.
Когато стигнала там, видяла безкрайната шир, където небето се среща с водата. Океанът я посрещнал с тихо роене на вълни и ѝ казал:
— Добре дошла, малка моя! Тук всяка капка е едновременно част и цялост, паднал дъжд и изгряващ сън.
В този миг капката разбрала: не ставаш море, като промениш същността си, а като приемеш своето място сред множеството. Всяка нейна молекула вече живеела в пяната по вълните, в соления дъх на брега, в нежното докосване на приливите.
И така, малката капка изпълнила своята мечта — стана море в цялата си цялост и безкрайност, без да загуби нито една искрица от чистотата на своя далечен планински поток.
И оттогава, всяка сутрин, когато изпиваш глътка вода, помни: ти си капка в океана на живота — и в теб е скритият талант да се превърнеш в море.
