„Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката“ (Чарли Чаплин). Каква е задачата на тези, които се занимават с изкуство?
Каква е задачата на тези, които се занимават с изкуство? Да късат бавно парченца от себе си, от същността си, и да ги дават на своята публика – явна или неявна. Да затворят очи и да погледнат навътре – в дълбините на душите си. В страховете си, в пороците си… Да впрегнат мощта на тъмнината и да хвърлят светлина върху трагедията. Има моменти, в които тишината е универсална и именно тогава се създават творения. Когато сълзите падат чисти като дъжд. Когато самотата е всеобща и споделена. Само тогава Творецът може да докосне нечия душа с частицата от своето страдание, със словото и музиката си, с картините си.
Проклятието на Твореца е, че има коварно въображение, което го съсипва с красотата на фантазиите си. Тежестта му се крие в думите:
„Ничие перо и ред безсмъртен няма да напише/ не е ли потопено в мастилницата на нощта!“ (Джордж Чапман)
Затова той си е създал пристан в съзнанието, където е тихо и спокойно. Там е побрал цялата си душевна романтика и ревностно я пази. Не иска да нарушава душевния си уют. Ако можехте да надникнете в главата на Твореца, бихте се изгубили навеки сред тази палитра от емоции. Така е пипната, така добре е изградена, че няма място за допълване. Дори една Мадона от Рембранд не би била толкова грациозна и толкова фино изтъкана. Защото творения се създават само със сърце – изтъкани от най-дълбоките му пориви, най-желаните копнежи; от онова, което в света го няма и е невъзможно да се открие.
Творецът знае, че е неспособен да обикне със силата на красотата, с която изразява емоциите и вътрешната си същност.
„Толкова изпразнен от надежда е външният свят, че вътрешния ми е дваж по-скъп.“
За да изрече тези думи, Емили Бронте отлично е осъзнавала бездната, която стои между възвишените идеали, заложени в същността на Твореца и сблъсъка им с мрачната действителност. Там те се прекрояват, крайно напомнящи на Платоновия „свят на идеи“. Там всичко е съвършено и претворяването му в реалността е просто една груба, саката поема – незавършена и недоизпипана… грозна. Само бегъл оттенък-сянка, дух. Платон е бил гений, несъмнено е усетил разликата между тези два свята и невъзможността да съществуват като един. Поставяйки човека по средата, той подчертава неговата нецялостност, неговата обреченост да бъде на този вечен кръстопът между съвършенството и несъвършенството.
Автор: Стефани Евгениева ;
Източник:https://www.spisanie.to/
Красимира Златева
