Понякога тръгваме от дома, за да ни изяде лисицата на живота. Но в нейната утроба светът ни разплита на златни нишки. 

И тогава разбираме: не сме създадени, за да останем цели, а за да се посеем. В песен, която някой ще запее, без да знае откъде я помни. В цвете, което ще разцъфти в нечия тъга. В ръка, която ще се протегне не за да вземе, а за да докосне.

Медената питка не е за ядене. Тя е спомен за топлина, който се предава нататък – докато се научим да замесваме свят от обич. С очи, които помнят. С ръце, които не нараняват. С дъх, който лекува, защото е живян.

Ние не сме онова, което е останало от нас. Ние сме онова, което сме дали. И не сме създадени, за да оцелеем. А за да съживим света с обич.