Телефонен звън придърпа ръката на Кая и тя тихо промълви в просъница:
— Ало?

— Спиш ли? Аз май те събудих. Прости ми — проговори женски глас и Кая се ококори.

— Вече не. В кухнята съм, ще си направя кафе. Ти искаш ли? 

— Ще ми направиш ли?

— Даже и ще ти го изпия.

— Нищо, аз ще пия бира.

— Как ти е името? 

— Ая — долетя гласът на жената, сякаш от безкрая.

— Ая!? Ти… сериозно ли?

— Да. Какво те озадачи?

— Аз съм Кая.

Името сякаш отекна на ръба на съня и я разбуди окончателно. Не толкова от гласа на Ая, колкото от спомена, който се разля върху нея като мастило в тишината на нощта, като древен ритуал разпомняне. 

Посегна за цигара, за да установи, че кутийката е празна, и промълви:
— По дяволите, свършили са ми цигарите.

— Хайде, обличай се и да вървим.

— Къде?

— При дяволите, за цигари. Ще те придружа.

Кая се облече. С телефон и с гласа, който я държеше за ръка потърси денонощен магазин.

Навън времето беше странно меко — нито нощ, нито ден, нито студ, нито топло. Пейзажът сякаш нямаше час. Улиците бяха оцветени в мълчание, а въздухът носеше усещане за разтегнатост. Сякаш времето се е отдръпнало леко назад, за да направи място за тази съвместна разходка.

Кая си я маркира в сърцето като: Скъпоценната перла. Ая продължи да идва всяка нощ и оставаше на телефона с нея до изгрева… докато не получи фактурата — около 700 лева.  Помисли, че повече няма да я чуе. Но след няколко дни тя се обади и помоли за личния ѝ номер.

Перлата на Кая беше красиво и изумително талантливо същество. Завършила графичен дизайн и литературно писане, а по онова време учеше и гещалт психотерапия. Пишеше, рисуваше, пееше прекрасно, с невероятни актьорски дарби. И красива — с меки устни и гърди, натежали като узряло кехлибарено грозде.

Това същество от женски пол бе удивителна амалгама от Ин и Ян, в която мъжката енергия леко бе взела превес. Кая недоумяваше как прекрасните ѝ очи — от които я гледаше приятелски женската ѝ същност — за част от секундата променяха излъчването си… и оттам я поглеждаше мъжът в нея.

Вървяха по улиците и си държаха ръцете… в онази единствена нощ, в която не си говореха по телефона. Пиха — тя бира, Кая уиски… в нощен бар, обитаван от сродни на Ая души.

Преди Кая да избяга — от нея.

Остана споменът, който грижливо скъта в сърцето си като скъпоценна перла.

✦

След гласа на Перлата… дойде тишината. Не онази, която звучи като отсъствие, а другата — пълната. Присъстващата. Като водата, която не тече, но носи дълбини. Кая се отпусна в нея — без усилие. Сякаш бе потънала в себе си. Без страх. Без съпротива. Без нужда да излиза.

В тази безвременна вътрешност, където нищо не започва и нищо не свършва,  усети… пулс. Не физически. Душевен. Пулсът на нещо, което се заражда. И едновременно с това — се помни. Като присъствие, което винаги е било там, но чак сега се осмелява да се покаже.

— Ти ли си? — попита Кая вътре в себе си, без думи.

И в отговор усети… сълза. Тиха, вътрешна — не по лицето, а в сърцето. И тогава я видя. Не с очи — със съществото си.

Перлата.

Не блестяща. Не лъскава. А жива. Нейната сълза. Нейното дете. Нейната сянка. Нейната светлина. Не нещо, което е открила. А нещо, което се е родило от нея.

Сякаш цялата ѝ вътрешна нощ е била лоно, в което това същество да се износи. Не за да бъде показано на света, а за да бъде почувствано. Прегърнато. Почетено.

Защото беше тя. В най-крехкия си вид. В най-чистия си глас.

— Аз съм тук… — прошепна Перлата. — Не за да те направя по-добра, а за да ти припомня, че вече си цяла. Че нямаш нужда да се доказваш. Само да се обитаваш.

Кая не отговори. Нямаше как. Гърлото ѝ бе пълно със солена мекота. Но душата ѝ — пееше.

Без дума. Без мелодия. Просто… пееше.

И тогава разбра, че някои песни се раждат само когато престанеш да мислиш,  кой ще ги чуе.

„Скъпоценна перла“ е една от четирите свещени писания на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Другите мормонски деноминации не я приемат. — Wikipedia