🕊️
Бурята се разрази в океана като древна песен на боговете – дива и ослепително жива. Вятърът завихри вълните като танцуващи великани, а водата запя с гласа на хилядолетията. Сребърни риби прелитаха над разбеснелите се гребени, а дъждът затанцува по палубата като безумна фея, оставяйки перлени следи върху рибарския кораб и кожата на моряците. Светкавици прорязваха мрака като разкъсани нишки на съдбата и раздираха небето като старо було.
После бурята утихна, сякаш песента стигна до последния си протяжен зов. Отвори се пролука в небето. Прокрадна се лъч светлина и палубата на рибарския кораб засия.
Стъпките на мъжа с каубойската шапка го отведоха до моряка, с когото бяха от един и същи град и носеха едно и също име. Усмихна се и плъзна ръка по раменете му. В този миг светкавица освети пространството и фотоапаратът щракна.
Времето се разгъна. Снимката, извадена за миг от време и продължителност, преплува океана на битието и акостира в Черно море – тогава селище, днес квартал на крайморски град. Там Кая се събуди в новия си дом. Беше на девет години. Майка ѝ се бе омъжила повторно, за да я отведе от селския ѝ рай, където бе израснала на топло и светло. Събуди се в чужда за нея къща, празна от познатата ѝ топлота, а тази сутрин и от живо присъствие.
Обиколи стаите, търсейки, без да знае какво. Съвсем случайно откри, спящ на полицата на времето, стар албум. Взе го, приседна в тишината на къщата и го събуди. Разлисти страниците и непознатите лица оживяха. Разпозна само втория си баща. На една от снимките бе прегърнал през кръста друг мъж. Двамата загадъчно я погледнаха. Сърцето ѝ трепна и погледът на Кая залепна за снимката.
Не чу кога вратата се отвори. Зад нея мъжки глас проговори:
– Познаваш ли го?
– Да. Това си ти. С шапката си много хубав, като каубой – усмихна се Кая.
– Другият на снимката е баща ти. Никой не го харесваше заради мазната му усмивка. Само аз – отвърна гласът.
Години по-късно майка ѝ щеше да допълни характеристиката на тази усмивка с определението „студена“, а Кая на свой ред щеше да понижи температурата ѝ още – до „ледена“. Нито го обичаше, нито го мразеше. Имаше си логично обяснение – как да мрази или обича някого, който не е присъствал в живота ѝ?
Желязната ѝ логика се пропука в един прекрасен пролетен ден по време на поредния модул в Института за интегрално развитие. Предстоеше ѝ участие в интегрален констелационен модел с архетипа на бащата. Разделиха се на тройки и завъртяха ролите: фасилитатор, архетип и клиент.
Кая заби поглед в колегата си, който представляваше архетипа на бащата. Някой или нещо сякаш със скалпел бавно разтвори дълбините ѝ. Бликнаха неподозирани емоции, състояния и желания. Осъждане, гняв, омраза. Всичко в тази емоционална палитра клокочеше като разтопена лава в кратера на вулкан. Единственото желание, което изпитваше в този момент, бе да стисне за гърлото архетипа на бащата и с двете си ръце бавно да го удуши. Слава Богу, ръцете ѝ бяха сковани в силен тремор и колегата оцеля невредим.
Осъзнаването, че мрази неистово баща си, я връхлетя като торнадо. А според принципа на полярността това означаваше, че в същата степен и го обича. Нещо, което умът ѝ категорично отричаше. Бе преминала през голяма част от съзнателния си живот, без да го подозира, проектирайки този потиснат емоционален заряд навън – привличайки хора, ситуации и събития, които да го отразят в качеството си на живо огледало.
С времето осъзнатите емоции загубиха своята сила. Омразата се стопи в копнеж за поне още едни „пет минутки“ в компанията на баща си. „Пет“, защото го беше виждала пет пъти през живота си – за по около пет минути. И Кая разбра защо коренът на думата „обич“ е „бич“. Защото болката боли и прегърната. Освен когато прегръдката е с обхвата на Бог.
Но хората сме просто богове в развитие. Обхватът на прегръдката и безусловната ни любов е ограничен. Хората просто мразим или обичаме, без да съзнаваме, че второто е условие за първото.
