В плодородната пролетна почва две семена лежали едно до друго. Първото семенце казало:
– Искам да раста! Искам да пусна корените си дълбоко в почвата под мен и да провра филизи през земната кора над мен… Искам да развия нежните си пъпки като знамена, за да оповестя пристигането на пролетта… Искам да почувствам топлината на слънцето върху лицето си и благословията на утринната роса върху моите венчелистчета…
И така то пораснало…
Второто семенце казало:
– Страхувам се. Ако пусна корените си надолу в земята, не зная с какво ще се сблъскам в мрака. Ако си проправя път нагоре през твърдата почва над мен, мога да нараня нежните си филизи… Ами какво ще стане, ако отворя пъпките си и някой охлюв се опита да ги изяде? А ако трябва да отворя цветовете си, някое малко дете може да ме изтръгне от земята. Не, много по-добре е да изчакам, докато стане сигурно.
И така то зачакало. Една кокошка, както си ровела из рохкавата пролетна пръст да търси храна, намерила семенцето, което чакало, и бързо го глътнала…
„Не тъмнината ни пречи. Страхуваме се от Светлината, която носим в себе си. Ние знаем какви не трябва да бъдем, но знаем ли кои сме всъщност.“ Нелсън Мандела
Изображение: pixabay.com/bg
Good post. I learn something totally new and challenging on websites I stumbleupon every day. Its always exciting to read articles from other authors and use something from other sites.
Тhanks!
Insightful piece