„Сълзите не винаги са болка. Понякога са език. А когато природата заговори на същия език, душата се разплаква — не от тъга, а от принадлежност.“
Някъде по пътя към извора, обгърната от мъгла, тя се озова под плачеща върба. Не бе търсила утеха, но я намери. Не бе искала да плаче, но сълзите ѝ потекоха — не с тежест, а с лекота. Тези сълзи не бяха нито болка, нито срам. Бяха врата. И бяха отговор.
Така започва едно интегрално пътуване.
То не тръгва от план. Не започва с карта. Не носи готови отговори. Започва в момента, в който преживяването проговори на език, който умът не разбира, но душата разпознава. Това е езикът на цялостта — където сянка и светлина не се борят, а танцуват.
Интегралното пътуване не е програма. То е повик.
Може да бъде предизвикано от криза, от пробуждане, от среща, от тишина.
Може да започне под плачещо дърво, в очите на непознат, или в тялото, което внезапно спира, за да чуе какво носи.
Наричаме го „интегрално“, защото прегръща всички пластове — тяло, емоция, ум, душа.
Наричаме го „пътуване“, защото не свършва — то се разгъва.
В него няма водещ, който знае пътя. Има съпътстващ, който слуша. Има съзнание, което разпознава. Има истина, която се проявява не чрез думи, а чрез живо преживяване.
Това пътуване не те прави друг. То те връща към себе си.
Всяка сълза, всяка среща, всяко осъзнаване е капка от извора.
А изворът е вътре.
Когато си готов да слушаш как шепне душата,
когато усещаш езика на тялото като истина,
когато си склонен да приемеш и светлината, и мрака —
тогава си на път.
И ако четеш това и нещо в теб тихо трепти… може би вече си тръгнал.
Добре дошъл в интегралното пътуване!
Снимка на Aquarius82 от Pixabay
