Светкавица разтвори небето като книга. Гръм – дълбок и дрезгав, като глас на баща, проговорил след векове мълчание. Вятърът задуха откъм морето, прекоси улиците на Лазурния квартал като скитник по път към сърце. Завихри се около седмия етаж, после влезе през прозореца с покана, която душата бе отправила насън. Докосна с милувка лицето на Кая и я събуди.

Но тя не отвори очи. Чуваше песента на бурята – онази стара мелодия, която знаеш, че знаеш, но си чувал само в съня си.

Прелисти страниците на съня, за да го запомни. Сънищата ѝ обикновено бяха празни. Но този, по изключение, за нейно изумление и вълнение, се оказа постановка в няколко действия.

Почувства се като зрител на трагикомична пиеса в залата на Драматичния театър „Адриана Будевска“.

ДЕЙСТВИЕ I

Бетонно пространство. Без помен от птичка, тревичка или поне мухичка. Кая стои права, в очакване на уговорена среща с непознат, като ученичка със синя престилка и бяла якичка, изплетена от баба ѝ на една кукичка. Обзема я вълнение, смесено с любопитство и нетърпение. Потърси в съня си физическия си облик, но такъв липсваше. Беше там само чрез емоционалната и менталната си същност.

Той се появи. Изплува зад ъгъла на близка ниска бетонна сграда. Застана пред нея – красив, с гъста, лъскава черна коса, средна дължина, леко разрошена. Дънки, разкопчано черно кожено яке, тюркоазено-сини очи, в които погледът ѝ потъна безвъзвратно. Жив, но безплътен, като холографски триизмерен образ. Почувства го като повей на вятъра, който раздвижи косите му и разтвори якето. Погледна я със съблазнителна полуусмивка и промълви с дълбок глас:

– Да вървим.

Не разбра къде, но бе готова да го последва. Уви. Сякаш някой в съня ѝ превключи с дистанционно на друга програма и картината на екрана се смени.

ДЕЙСТВИЕ II

Времето се сгъна, декорът се разгъна в друг сектор на „пространството на вариантите“.

Кая е с него в дома му. Вероятно в първото действие го е последвала. Просторен апартамент – жив, светъл, топъл. Пропит с отминал лукс. Голяма продълговата маса, покривки с ресни, масивни столове. Обособени пространства, но без врати и стени. Много цветя. Куче – голямо, кафяво. Присъствие и на други същности. Бледи холографски образи, които сякаш пресичаха пространството и изчезваха в друго измерение. Или може би в друг сън.

Той, същият от първото действие, я бе довел, за да я представи на семейството си. И тя преливаше от щастие. Той също. Седяха един срещу друг на канапе. Държаха се за ръце. Гледаха се в очите. Безумно влюбени. Блажени. Състоянието ѝ бе познато.

Дотук добре. Освен една малка подробност – тук той вече беше в друг физически и психичен костюм. Сега пред нея стоеше мъж – леко оплешивял, с кафяв панталон и бяла риза от времето на дядо ѝ. Коремче над кафяв колан. Плътта – отпусната. Гледаше я „умно“. Тя го съзерцаваше, потънала в мълчание и обожание.

Добре, че невидимата ръка превантивно смени програмата с дистанционното, преди и двамата да потънат в онова остро състояние, известно като делириум*.

ДЕЙСТВИЕ III

Навън е. Той го няма. Кая е с приятелката си Мая – двете пред ниска кръгла маса с три стола. Кая диша учестено. Разказва за него – влюбена, задъхана, щастлива, докато Мая с равен тон проговаря:

– Ти сигурна ли си, че това е мъж? Това е жена.

ДЕЙСТВИЕ IV

Пред входа е на нощен бар. Там отива, за да провери – мъж ли е, или жена. Видя го. Отново в различен костюм. Успокои се. Това, че е девойка, облечена като компаньонка в качеството си на сервитьорка и танцьорка, не я озадачи. Мъгла, мрак, клубна атмосфера. И усещането, че всичко е наред.

ДЕЙСТВИЕ V

Къща с огромна веранда. В Китен, но защо точно там, в относително будното си състояние не можеше да разбере. Много зеленина. Късно лято, море. Дворна лоза с узряло грозде. Смокиня. Кръгла маса, барбекю, хора – без конкретни образи. И той. Тя го придружава като съпруга. Щастлива. Влюбена.

Влизат в малка бяла стая. Бяло легло, бяла покривка, бяло шкафче. Семпла обстановка, като стая в болничен стационар.

Той проговаря, докато се държат за ръце:

– Виж, аз много те обичам, но трябва нещо да ти кажа – после сведе поглед, засрамен. – Всъщност аз съм жена.

Тя го заобича още повече. Желание да го спаси. Той/тя е на сантиметри от нея, в одежди от времето на баба ѝ. Но това нямаше значение. Важното бе, че го обича.

Кая се събужда в съня си в тясната бяла стая. Изправя се, сяда на леглото с бяла покривка. Сама. Той го няма. Обзема я тревога. Излиза на верандата. Там – като след купон. Бутилки, чаши, пепелници. И той. Сега с коса в селска забрадка. Кафява пола, обикновена блуза, престилка. Чехли. Метла с дълга дръжка. Мете прилежно и съсредоточено.

Пристъпва към него, за да му помогне, и замръзва като бъг в системата. Пред нея стои жена. Объркана е. Засрамена. Ужасена. Омъжила се за жена.

Връща се на заден ход в бялата стая. Грабва дамската си чантичка. Изнизва се обратно по верандата. Стъпва тихо на пръсти, като покрай сънливо дете. Моли се да не бъде забелязана. И успява. Слиза по стълбите. Желязна порта. Отвън – зелено, късно лято, мирис на море. Поема дъх. Въздишка. И побягва. Бяга от къщата. От жената. От този сектор на вариантите.

Събуди се, запъхтяна от бягането. Седна на леглото. Прелисти страниците на съня през вариациите на субекта на чувствата ѝ. И установи с ужас: всички те бяха Тя. Почти изпадна в потрес. Но ѝ се размина, като си припомни първия персонаж. Той някак придаваше на цялостния образ по-приемлив за нея вид.

Разбра, че хората сме обречени да спим с отворени очи, без да виждаме очевидното – докато не се събудим.