Привет! 

Аз съм Моли. Кучка съм и живея в сянката под лозата, в двора на къщата в Черно море. Вързана съм на синджир. Момчето, което ме доведе тук, първо ме обичаше и разхождаше. После само ме обичаше, преди да ме забрави. Но тук има много хора. Гледат ме. Хранят ме редовно. И си живея доволно, закачена на синджира. Под сянката на лозата не съм сама. Имам други побратими. Един момък като мен на синджир. Другите си ходеха из двора, волни като птички. Сигурно за тях няма синджири. Аз не съм свидлива, щях да им дам моя, но никой не се сети да ми го поиска.

После дойде Тя. Не ме забеляза. Стоях и я наблюдавах тайно. Тя си отвори прозореца на сутеренния етаж, влезе навътре и всичко, що вън е куче, скочи през прозореца при нея. Чух я да вика. Помислих, че ще я разкъсат. Започнах да лая, за да я предупредя, да извикам помощ. Исках аз да я спася, но не можах заради синджира. Но тя оживя. Излезе с кучетата вън и много се смя. Не разбрах защо. На мен въобще не ми беше до смях. И пак не ме видя.

Вън, на двора, общо бяхме шестима братя и посестрими. Вътре при нея още двама, правят се на важни и не говорят с нас. Те нямат синджири. Имат каишки. Кожени. Разликата не е голяма, освен че ги водят на разходка. Аз съм много наблюдателна. Понеже съм вързана и няма какво друго да правя, по цял ден наблюдавам хората, които живеят тук. Когато са на двора, разбира се… или на балкона. Където и тя се появяваше от време на време с телефона – сякаш беше венчана за него. Забелязах, че всеки от моя кучешки род е на някой и си прилича с него, ама той не знае – човека имам предвид. Така и не разбрах защо кучетата приличаме на стопаните си, или те на нас.

Аз приличам на нея. И тя на мен. Сигурно затова са ме довели тук, защото тя щеше след години да дойде. Веднага я познах, все едно в огледало се видях. И тези двамата ми събратя, с които дойде, не знам защо, но не приличат на нея. Е, малко.

И тя като мен, сякаш на синджир беше вързана. По цял ден вътре стоеше, откъдето долавях с острия си слух гласа на телефона. Аз и да искам, не мога никъде да отида. Тя защо не иска, обаче, не разбрах. Поне при мен да беше дошла, да ме види. Стои отвън на двора, пак с телефона, а другите кучета ѝ се радват. И аз въртя опашка и скимтя, ама кой да ме види. Сякаш беше сляпа за мен. Или… не ме харесваше, защото съм кафява. Нейните са бели. Пухкави… къпани, сресани. Аз не съм, но то на мен няма и какво да ми сресват.

После… започна да изчезва. Първо за по-кратко, после за по-дълго. И накрая замина някъде и не се върна. Върна се… ама по Коледа, после по Великден. И пак не ме видя. А можеше да ме види и да ме вземе при нея, или с нея, като отива някъде.

Ей, тук единият побратим, стопанката му се спомина… и си го взе още същия ден. Тръгнаха си заедно. Даже я чух да му казва:

– Хайде, Топчо! С мен ще си вървиш, че тук кучета не ги гледат.

Зачудих се… защо да не ни гледат. Гледат ни, но не ни виждат.

Тръгнаха си заедно. А Топчо ми помаха важно и доволно с опашка.

Когато тя си тръгна, не ми помаха. Викаха ѝ Кая. Случайно разбрах, защото тя така и не дойде да ми се представи. Важното е, че пак се върна. Сигурно за мен си е помислила и сърцето ми се разтуптя. Но тя и този път не ме видя.

А аз се поболях. Дали от мъка по нея… или от обездвижване, така и не разбрах. Заболяха ме краката, стъпвах трудно. Легнах по гръб и почнах да вия от болка. Тя ме чу. Дали мен… или болката, не разбрах. Но дойде. Коленичи пред мен и ме погали. Аз се изправих с усилие на краката си и пристъпих щастливо, куцукайки, към нея. Близнах ѝ ръката. Завъртях опашка. Тя се наведе и ме целуна по челото. После се прибра при златните си кучета.

Да бяха ме заболяли по-рано краката, щеше отдавна да ме е видяла. След два дни, на третия, тя пак дойде. Носеше в ръката си нова каишка и повод. Беше ги купила за мен. Откачи ме от синджира, сложи ми новата каишка на врата и ме заведе на разходка. Трудно вървях, но положих усилия и успях. Тя спираше, за да си почина. Знаеше, че ме боли. Клякаше до мен и ме галеше. А аз бях безумно щастлива.

Бившият свинарник, който обитавах, бе обзаведен и претапициран. Тя застла пода с килим и ми стъкми легло, където да спя. Килимът беше голям и го сряза на две. Едната половина постави пред входа на дома ми, за да не стъпвам в калта, когато завали. Водеше ме всеки ден на разходка по изгрев и залез слънце. После понякога пропускаше залеза. Идваше по-късно, по тъмно… или пропускаше вечерната разходка. Аз тогава много се ядосвах и изнасях килима си отвътре навън, за да види, че съм ядосана и сърдита… и да го изтупа. По изгрев слънце обаче тя идваше винаги… и ми минаваше. Подреждаше ми отново вътрешното пространство. Така си изнизаха три месеца. До нощта, в която ме отведоха.

Дойде стопанинът на къщата – синът на „Пилето“, който ни хранеше всичките кучета, сякаш всички бяхме негови. А то негови бяха децата му, които ни бяха довели тук. Продължаваше да носи храна и на мен, въпреки че и тя вече ми приготвяше всеки ден вкусно блюдо. Но тази нощ бе дошъл за друго. Водеше мургав мъж със себе си. Събратята ми в двора започнаха да лаят. Аз мълчах и гледах мургавия мъж. И той мен. Разбрах. Щях да напусна този дом. И нея. Тя ме настигна отвън на улицата. Коленичи и ме погали. Лицето ѝ беше мокро. Моето – не. Така трябваше, щом стопанинът на дома така е решил. Тя ме видя и ме позна. Това ми стига. Краката вече не ме боляха. Можех и да вървя… и да бягам. Вече можех да си отида. Мургавият мъж в едната ръка държеше моя повод, а в другата – каишката на мой събрат. Е, това е добре – помислих си – ще си имам компания.

И потеглихме тримата за новия ми временен дом, преди да отлетя за небесния.