Лупелий разбулва една загадка в човека, която съзнанието ни още не е започнало да осмисля – фактът, че някъде в нас съществува черна дупка, където се трупа „психическа тиня“, която замърсява клетките ни.
Чрез прилагане на техники за пост и дишане, съчетани с усвояване на нови възгледи и идеи и полагане на специални усилия, човек може да промени, както себе си, така и ситуациите, в които попада. Той може да направи преход от незавършената, тленна и раздирана от конфликти Същност към по-цялостна, хармонична и безсмъртна такава.
Всяко лишение, всяко усилие в посока към скромността и пестеливостта е част от подготовката за бягството ни от ада на посредствеността, което ще ни освободи от трупаните с годините емоционални наноси. Според Лупелий само човек от Школата, направляван от безупречен наставник, може да се подложи на подобен оздравителен процес и да избегне капаните, които едно такова начинание залага.
Като цяло човек е неспособен да разчете знаците, които известяват и придружават акта на прочистване. Обикновените хора ги разчитат с обратен знак и ги разглеждат като знаци на болестта, а не като знаци на оздрвяването. Съпровождащата нужните усилия болка е нещо, с което никой не иска да се сблъсква, и според Лупелий това е причината да се отказваме от всеки акт на въздържание, точно когато е започнал благотворният му ефект.
Откакто свят светува, във всяка епоха и във всички традиции, постигането на самоконтрол изисквало продължителни тренировки и строга дисциплина и било разглеждано като средство за издигане над това, което Лупелий нарича „емоционална тиня“. Извисяването било крайно необходима процедура за откриване на вътрешните рани и прогонване на всички сенки, спотайващи се в гънките на Същността ни.
Докато Стефано Д’Анна работи по ръкописа, се натъква и на още една разкрита от Лупелий тайна. Посланието му се очертава като манифест на революция в мисленето и сякаш е насочено не към неговите съвременници, а към научната общност на бъдещето.
„Време е човечеството да се пробуди от наследствения си метафизичен сън… Време е да отърси вековния прах от системата си от вярвания…“
Периодично повтарящият се афоризъм в ръкописа на Лупелий – „Умирай по-малко и живей вечно“ са квинтесенцията на Лупелианската школа. Човек умира вътрешно хиляди пъти на ден. Разрушителните състояния и мисли, както и негативните емоции непрестанно назряват и се размножават в Същността ни, като бавно изпускат смъртоносната си отрова.
Възможно е да не знаем откъде точно да започнем вечния си живот, но следвайки вековния афоризъм на Лупелий, можем да направим поне това – да решим да „умираме по-малко“.
Лупелианската песен на безсмъртието:
- “ Яж по-малко и Мечтай повече. Спи по-малко и Дишай повече. Умирай по-малко и Живей завинаги… „
Из „Школата за Богове“, Стефано Д’Анна
