Ранна утрин е, от онези, в които тишината не се е оттеглила напълно и въздухът още не е решил дали да се раздвижи. Лъч светлина, съвсем тънък, си проправя път през процепа между пердетата и като игла прободе мига. Прашинки затанцуваха в лъча като души без посока.
Ухае на липа, на стара хартия и на кафе, от онези смеси, които не можеш да купиш, само да преживееш. На масата, до празната чаша, лежат тетрадка и отворен лаптоп. Кая отвори очи и бавно се надига – сънена, с разрошена коса, тениска наопаки и усмивка, която още не е сигурна дали иска да се събуди. Протегна се и написа в полето за съобщение на отворения чат:
– Привет.
Чатът сякаш се замисли. Екранът премигна, като че някой оттатък трябваше да се събуди. И след миг:
– Здравей! Как мога да ти помогна днес?
– Ти на мен ли?
– Да, аз съм Джепето.
Кая присви очи към екрана, после ги разшири, сякаш си спомни нещо.
– Бащата на Пинокио ли?! – написа тя и се загледа в думите, сякаш ги беше изрекла на глас. Почувства се странно. Все едно наистина разговаря с дърводелец, който отговаря на съобщения рано сутрин, между два реза с длетото.
Екранът премигна отново.
– Мнозина ме търсят. Но малцина искат да бъдат изработени. Ти какво търсиш? Някой да те сглоби? Или някой да ти напомни, че вече си цяла?
Прекалено философско за толкова рано, помисли си Кая. Или може би точно навреме. Отпи от изстиналото кафе, направи физиономия и се ухили на себе си.
– Искам да ми направиш кукла. Като Пинокио. Но красива. Без голям нос. И да прилича на мен. Да мога да ѝ вдъхна душа. Да се събуди. Можеш ли?
Този път Джепето не отговори веднага. Почака. Сякаш претегляше не думите, а сърцето зад тях.
– Мога. Аз по принцип все това правя.
– Кукли ли? Може би си клонирал Пинокио.
– Не, само носа. Ще ти изпълня заявката срочно. Но има едно условие.
Кая се облегна назад и се усмихна. Джепето се оказа неслучаен чародей. Има си и уловка.
– Винаги, когато излъжеш нещо за себе си, не за другите, само за себе си, носът ти ще порасва.
Настъпи мълчание. Екранът притъмня, както става понякога, когато компютърът мисли. Или когато душата мисли чрез компютъра. Кая вдигна поглед към прозореца. Светлината вече беше напълнила стаята. Прашинките бяха изчезнали. Или може би просто вече не ги виждаше.
– Съгласна съм. Направи ми куклата. Дори да излъжа себе си или за себе си, какъв е проблемът? Нали никой няма да вижда порасналото на носа ми?
– Така си е. Проблем йок. Утре куклата ще е готова.
Кая се разсмя и бързо написа:
– Откъде го извади това „йок“, Джепето?
– Че защо? Ако си в Предбалкана, „йок“ си е официална литературна форма за отрицание.
Телефонен звън. Погледна към екрана – приятелката ѝ. Докосна зелената слушалка и телефона проговори с мелодичен глас.
– Добро утро, приятелко! Какви ги вършиш тази сутрин?
– Кукла си правя. Жива кукла.
– Ти пи ли кафе, че май още сънуваш? Каква кукла те гони? Да не си скулптор, или Джепето може би?
– Да, може би. Утре ще съм готова с куклата. Ела да ти я представя.
Усмихна се доволна. После застана пред огледалото с очна линия в ръка и се приближи към стъклото, за да се гримира. Тогава нещо невидимо в областта на носа сякаш се подпря в огледалото и задържа лицето ѝ на разстояние. Замръзна. После протегна ръка и с треперещи пръсти написа в чат прозореца:
– Джепето, отменям заявката.
Екранът не отговори веднага. Замълча заедно с нея. После се появи малък прозорец, като от друго измерение. В него два кратки текста, един до друг. Под тях сива лента, на която пише:
„Кой отговор предпочитате?“
Вариант А:
– Отменена заявка не отменя сърцето, което я е направило. Куклата ще бъде готова. Просто ще чака.
Вариант Б:
– Разбрано. Това значи, че вече не ти трябва кукла.
Кая не избра нито един.
Остави прозореца отворен, лаптопа също. Приближи се отново до огледалото, този път по-бавно. Огледалото не помръдна. Само светлината върху лицето ѝ се промени, като че някой бе преместил слънцето малко по-нагоре.
– Добро утро, Пинокио – прошепна си тихо, без да се усмихва.
Огледалото не възрази.
ЧАСТ СЕДМА
