Имало едно време едно момиче. Не с червена шапчица, а с червена нишка. Нишка, която я водела през гората на живота. Гора, пълна с тайни, със сенки, със зверове, но и с шепнещи дървета, с мъгла, която вижда, и със светлина, която се ражда в тъмното.

Тя не търсела баба си, а себе си. И вълкът, който я срещнал, не бил просто звяр, а нейният страх, нейният гняв, нейният забравен глас. А когато ѝ проговорил, не я изял, а я разбудил, с глас като ехото на душата ѝ, който я призовал:

– Време е.

– За какво е време? – попитало момичето.

– Да спреш да ме наричаш вълк, когато съм гласът, който не си посмяла да чуеш.

– Но аз се страхувах от теб.

– Не от мен. От онова, което щеше да разбереш, ако ме погледнеш в очите.

Момичето замълчало. Червената нишка потрепнала между пръстите му.

– А какво трябва да разбера?

– Че не всяка опасност идва отвън. Понякога най-дълго те държи в плен онова, което си приела за добродетел. Тишината, когато е трябвало да говориш. Послушанието, когато е трябвало да откажеш. Усмивката, когато сърцето ти е викало.

– Значи ти не си дошъл да ме изядеш?

– Не. Дошъл съм да върна зъбите на гласа ти.

Момичето стиснало нишката по-силно. За пръв път не я усещало като нещо, което я води нанякъде, а като нещо, което я свързва със самата нея.

– И ако тръгна след нея?

– Ще стигнеш там, което толкова дълго си заобикаляла.

– Къде?

– При себе си