ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА – ПРЕДАНИЕТО НА ВРЕМЕТО
Жената приседна на миндера във виделината на прозореца. Развърза бялата забрадка, разхлабена върху черната ѝ до кръста коса.
Пухкаво кълбо вълна растели върху черната ѝ сърмена престилка. Сгъна къделята, привърза я с червен конец и я заби на хурката. Хурката мушна в подлакътника над колана. Изтегли нишка от къделята. Завъртя сръчно вретеното. Запреде в тишината… тънко, колкото сърмената нишка на престилката.
С преждата… червената шапчица щеше да изплете.
С червения конец къделята бе вързана… да се знае.
За да е пухкава шапчицата, събра три нишки – не много пресукани.
Момиченцето я съзерцаваше и промълви:
– Бабичко, разкажи ми приказката на вретеното?
– Приказката, чедо… е написана с Калема на времето. Описва как нишките на съдбите пресуква Вретеното – като моето вретено, чедо… със сърмени нишки.
В сложната плетка обичта често се губи, оплита се. Сестра със сестра си да се не знаят, брат брата в сърце да не познае. Но винаги Вретеното на времето оставя нишка за разплитане. И всичко туй е пресукано тъй изкусно – само, за да се учим да се обичаме. Защото само тя́ – любовта – има силата да разплита плетката на Времето, със старата прежда нова одежда да заплита.
– Бабо, а калем какво е?
– Калем на дърво се слага, чедо…
– Поспри, Косице – прошепнаха думите върху забрадката ѝ бяла. Плъзнаха се по косата ѝ черна. – Това се разказва и се показва – очи да видят, сърце да чуе. Остави на мен – рече сърцето на гласа.
– Ела, чедо, да ти покажа как се слага калем на дърво – каза мъжът на жената с вретеното и хурката.
Кая отиде.
– Кога калем се слага, първо клонче от плодоносно дърво се реже – рече гласът, и с остър нож отряза клонче… от дървото, което раждаше ябълки от сорта „Айвания“.
– После се срязва плътта на другото дърво, там се поставя присадката – та дървото да се облагороди – и сряза кората на съседното дърво от сорта „Ябълка Петровка“.
– Дядо… – прошепна момичето, което още си нямаше червена шапчица – но сега и двете дървета ги боли, нали?
И по лицето на детето се търкулнаха сълзи.
– Боли ги, чедо… боли ги. И мен сърцето ме боли. Но без болка – не става.
Там… зад старата къща, сгушена в средата на двора, едното дърво дава клонче, другото – с кората си го прегръща. С корените си го храни. Простили са си в болката – на себе си, и на стопанина.
…
Имало едно време… едно момиче.
Не с червена шапчица, а с червена нишка,
която я водела през гората на живота.
Гора пълна с тайни, със сенки, със зверове,
но и с шепнещи дървета, с мъгла, която вижда,
и със светлина, която се ражда в тъмното.
Тя не търсела баба си,
а себе си.
И вълкът, който я срещнал —
не бил просто звяр,
а нейният страх,
нейният гняв,
нейният забравен глас.
И когато той ѝ проговорил,
не я изял,
а я разбудил.
С глас като ехото на душата ѝ,
той казал:
„Време е.“
