Копнежът на любимия да се разтвори в другия човек, рано или късно, се сблъсква с нуждите и изискванията на егото. Неизбежно идеализациите избледняват под натиска на усещането за реалност. Приповдигнатите чувства се свиват с изчерпването на хормоналните депа и реалността намира път към съзнанието. Аспектите на сянката на другия човек стават видими. Всичко, което не пасва на идеализацията се възприема като прекомерно изострено.
Вместо да се откажем от идеала ние се опитваме да „усъвършенстваме“ другия. Това съответно не ни се отдава и активира емоции като гняв, нараненост… Дистанцията нараства, появява се желанието да се откажем от връзката и често то се привежда в действие. Напрежението между копнежа и дистанцията поражда болка.
Отварят се дълбоки стари рани и това е съвсем нормално. Любовта е в състояние да уцели най-дълбокото ядро така, както не е способна нито една друга сила. Любовта изважда всичко, което не е завършено вътрешно, което не в покой и хармония. Тези отворени фигури (гещалти) искат да бъдат видени и преработени. Те обикновено излизат на повърхността, когато партньорът поеме ролята си, като действа като родител, който ни е пренебрегвал или е изисквал твърде много от нас. Само външният човек забелязва сценария (колизията). Хората, участващи в драмата трябва да изиграят своите роли до край, до падането на завесата, след което излизат в прохладната вечер.
Това, което оформя формата на конфликта, в повечето случаи е модела на връзката с родителя – типа на привързаност, открита и напрегната битка или таен гняв, бързо сдобряване или продължително негодувание, бягство или вкопчване и т.н.
Обикновено не си даваме сметка, че партньорът е огледало, което ни посочва несъзнаваните части от същността ни.
Осъзнаем ли го, пристъпваме към третата фаза -изцелението. Без осъзнаване, конфликтът се задълбочава и връзката се разпада. Урокът не е научен и ще се повтори в следващата връзка. „Все на мен ли„… това звучи ли ви познато?
Снимка: https://www.istockphoto.com/
Източник: ИИР по „Интегрално консултиране“
