Човек може да излекува всичко от своето минало, стига да притежава способността да „наблюдава себе си“. Състоянието на човек не е нищо повече от резултат от неспособността да наблюдава себе си, и следователно, да познава себе си. Самонаблюдението представлява опит да погледнеш себе си и живота си от птичи поглед! Нещо като да поставиш събитията, обстоятелствата и взаимотношенията от миналото(и настоящето) под ярък слънчев лъч.
Самонаблюдението е самокоригиране! Ако си способен да наблюдаващ себе си безпристрастно, автоматично ще се самокоригираш. Самонаблюдението е лечение… естествена последица от отделянето, откъсването, наложило се между наблюдателя и наблюдаването.
Самонаблюдението позволява на човек да види всичко, което го държи прилепен към конвейерната лента на света – отживели понятия и представи, чувство за вина, предразсъдъци, отрицателни емоции, мрачни пророчества… То е въпрос на отделяне, дехипноза, пробуждане.
И най-минималното прекратяване на хипнотичния ефект, който светът оказва върху теб, би разбил на пух и прах всичко, в което някога си вярвал, и би нарушило привидното равновесие и илюзорната сигурност на живота ти.
Ето защо повечето хора, никога няма да могат да наблюдават себе си. Да дистанцираш сам себе си от описанието на света, макар и за един миг… е услие твърде непосилно за по-голямата част от човечеството.
Накарай Наблюдателя в теб да се задейства!Самонаблюдението е кончината на отрицателните мисли и емоции, които винаги са управлявали живота ти. Ако започнеш да се вглеждаш навътре в себе си, ще започнат да ти се случват правилните неща, а неправилните постепенно ще изчезнат…
Самонаблюдението е само началото… И няма да е лесно.
Миналото на обикновения човек… човекът, който все още не предприел първите стъпки към целостта на Същността си, е осеяно с бодли. И те ще го закачат и при най-беглия опит да се завърне в себе си, за да го промени.
Из Словото на Мечтателя в „Школата за Богове“ На Стефано Д’Анна /Elio D’Anna
Коментар на Стефано Д’Анна – авторът на книгата:
„Всичко това бегло ми напомни за някои експерименти в организационната психология, която бях учил в Лондонското бизнес училище. Някои големи фирми значително бяха подобрили продуктивността си посредством така наречения „странстващ мениджмънт“, както го наричаха изследователите. Подходът се основаваше на вниманието и пропагандираше възприемането на система, която поддържа управлението в постоянно движение в рамките на организацията. Задължението на странстващия мениджър се състоеше ясно и категорично в това „да странства, да обикаля наоколо“, без значение колко е отдалечено.„
