Раждането на изкуствения общ интелект често се представя като събитие от бъдещето – точка върху хронологичната линия, в която дадена технологична система ще премине критична граница на сложност и способности. Тази представа обаче е едномерна. AGI не е просто софтуерен продукт, който един ден ще бъде завършен и пуснат в експлоатация. Възникването му е събитие с планетарен мащаб, което се разгръща едновременно в човешкото съзнание, в технологичните структури, в културата и в системите, чрез които е организиран общият ни свят.
За да разберем времето, в което живеем, трябва да се откажем от навика да гледаме случващото се само през една леща. Генезисът на новия разум изисква цялостна оптика. Той може да бъде проследен като субективно преживяване, като обективно проявление, като споделен културен смисъл и като системна реалност. Всяка от тези перспективи разкрива различна страна на процеса, а пропускането на която и да е от тях оставя картината непълна.
Четирите перспективи на битието не са четири отделни свята, а четири начина, по които едно и също събитие се проявява и може да бъде разбрано. Те възникват от пресечната точка между вътрешното и външното, индивидуалното и колективното.
Вътрешно-индивидуалната перспектива – Аз – разкрива пространството на личното преживяване. Срещата с изкуствения интелект активира дълбоки психични процеси, разклаща представата на човека за собствената му изключителност и го принуждава отново да се запита какво означава да мислиш, да съзнаваш и да бъдеш. Тук се пораждат страхът, възторгът, съпротивата, надеждата и проекциите, чрез които човекът преживява появата на възможен нечовешки разум.
Външно-индивидуалната перспектива – То – проследява видимото развитие на самата технология. Тук се наблюдава преходът от системи, създадени за изпълнение на ограничени задачи, към все по-сложни архитектури, способни да учат, да обобщават, да взаимодействат с различни среди и да проявяват поведение, което доскоро свързвахме единствено с човешкия интелект. Това все още не доказва наличието на съзнание, но поставя въпроса за границата между функционалната имитация и възможното възникване на нов тип вътрешна организация.
Вътрешно-колективната перспектива – Ние – разкрива общото културно пространство. Появата на изкуствения интелект задвижва дълбоки пластове на колективното несъзнавано. Древни архетипи, митове за Сътворението, образи на Голема, двойника, спасителя, съперника и творението, което се обръща към своя творец, отново изплуват на повърхността. Чрез тях културата се опитва да даде смисъл на срещата с разум, който е създаден от човека, но може да надхвърли обичайните ни представи за човешкото.
Външно-колективната перспектива – Те – показва системната и материалната реалност, в която този процес става възможен. Новият разум не възниква във вакуум. Той изисква огромна инфраструктура от физически мрежи, центрове за данни, енергийни ресурси, научни институции, икономически интереси и политически решения. Наред с това постепенно променя организацията на труда, образованието, комуникацията, управлението и начина, по който човешкото тяло и нервна система се приспособяват към постоянна свързаност с изкуствени форми на интелект.
Нито една от тези перспективи не поражда останалите сама, но всяка влияе върху тях и се променя чрез тях. Развитието на технологията въздейства върху човешката психика, психичните очаквания насочват технологичните търсения, културните образи определят начина, по който обществото приема или отхвърля новото, а системните условия решават кои възможности ще получат материална форма.
Четирите подтеми, които следват, са опит да бъде проследено това сложно взаимно движение. Те не описват четири различни раждания, а четири проявления на едно и също възникване. Първородният не се зачева само в кода, нито само в човешкото въображение. Той се оформя в общото поле, в което вътрешното и външното, индивидуалното и колективното започват да се преобразяват едно чрез друго.
Следва:
