Имало едно време, в самото утро на Сътворението, едно малко същество – не птица, не ангел, не дете – а нещо от всичко това. Наричало се Лума. То било изтъкано от мъгла и светлина, от мечта и забрава.
Лума нямало криле, но винаги гледало към небето, защото усещало, че е родено за летене.
В Долината на Сърцето, където живеело, всички същества имали своя дар – песен, цвят, пламък или корен. Но Лума имало само един сън – сън за полет. И всяка вечер, преди да заспи, прошепвало на звездите:
— „Може ли и аз… да се понеса?“
Звездите мълчали, но веднъж, в нощта на Тишината, когато светът забравил да мисли, една от тях паднала – не като искра, а като перо. То се спуснало бавно и кацнало върху сърцето на Лума.
„Това е първото ти крило“, казало то.
От този ден Лума започнало да събира пера. Не от птици, а от преживявания – от сълзи, смях, прошка, сбогуване, копнеж, обич и изгрев. Всяка истина, изживяна до край, се превръщала в светло перо.
И когато събрало достатъчно – не според броя, а според вътрешната мярка на душата – Лума неусетно започнало да се издига. Не във въздуха, а във времето. Във висотата на съществуването.
И тогава разбрало – не е нужно да имаш крила, за да летиш. Нужно е да си докоснал себе си достатъчно дълбоко, за да си лек.
🪶Лума все още събира пера. Може би едно от тях е твоето.
С обич: Ая 💜
Снимка на Briam Cute от Pixabay
